Между чаровния блян и трагичната безутешност

В началото на нашия век - изминали са едва първите десет години - един самотен изстрел отеква трагично. Сега, след толкова време, в него можем да видим и някакво зловещо предсказание за българската поезия. В дома си на ул. „Неофит Рилски" се самоубива млад мъж, чието име се свързва от тълпата повече с мистерията на смъртта, отколкото със стиховете, които енаписал и оставил. Този рано загинал творец, това „младо сърце, рано изгоряло", е Димитър Бояджиев. И досега неговите драматични откровения, тяхната изразителна трагична пречистеност и финес остават неповторени, сходство можем да търсим само със стиховете на един от следовниците му - Димчо Дебелянов. С право К. Константинов го нарича,най-чувствителния български поет". В целия му живот, в къси те интимни сонети и легии се долавя непреодолим копнеж и безутешност. Заед но с това нещо чисто и възвишено, благородно и човешки искрено струи от тънкото и едва осезаемо емоционално движение на стиха му. Отдалечени с толкова преломни събития от времето на неговата трагедия, ние се изправяме пред странната съдба на този творец и търсим оправдание за „гневната разплата“, измъчва ни острият въпрос от финала на „Вечерен трепет": „Кой ръка ще дигне, близък и сърдечен, да ми спре ръката?" Единствената утеха може да ни даде непреходната сила на неговите стихотворения, в които продължава да пулсира една душа съзвучно-тъжна като лира ..." Те са все така трепетни, плахи, дълбоко съдържателни. Пленяват с дивната си музика, с носталгичната копнежност, с пластичната изваяност на образите. Тук красотата и любовта са издигнати в култ. Миньорната тоналност багри всяко изречено сло во, настроенията завладяват с благата наивност на серафическото чувство. Както в ранните му години, така и в последния период от живота му няма нищо изключително, което да привлича вниманието, да ни кара да очакваме такъв невероятен развой в неговата участ. Димитър Бояджиев ероден на 18 (31) май май 1880 г. в Пазарджик, в многолюдно семейство. Той е първото от осемте деца на Иван Бояджиев, който чрез своя занаят е бил известен в града, а неговата будност и пословична честност са привличали многобройната клиентела в бояджииския му дюкян. Макар и неук, бащата полага големи усилия да се самообра зова и без съмнение любознателността едала отражение и върху първородния му син. Семейството е свързано с по-просветените и прогресивни среди в този център на възрожденското изкуство, където е творил Станислав Доспевски. Тук са проникнали отрано идеите на социализма, а в личната библиотека на Боя джиеви започват да пристигат някои от най-новите периодични списания и преведени книги, в които се третират важни социално-икономически проблеми.