Дневникът на Стоян Загорчинов

„Бележки за мене самия". Така Загорчинов назовава своя дневник. В него вписва свои мисли в продължение на 20 години - от януари 1928 до края на 1948 г. Той разкрива пряко себе си, своето време и високата си мярка за литературата и изкуството. Искрено доверява найинтимни помисли и тревоги, съмнения и самооценки, творчески замисли, отделни етюди и дори сънищата в дългото и мъчително пътуване към себе си... Патриот и хуманист, Загорчинов дири истината за себе си и за своя народ; търси по-ярки средства за образното превъплъщение на големите идеи на съвременността, в която цял е потопен, макар обично да подбира герои от миналото. Така успява с голяма интуиция да извлече повече аналогии и да сътвори по-много естетически ценности, с висока „принадена стойност“, които стават основополагащи в жанра на националната ни историческа романистика. Благородният и деликатен Загорчинов, стилният носител на френския демократизъм сега ни внушава някак странно и изведнъж оголената истина за своята личност и за всичко около нея. При това-с изключителна самокритичност и критичност към средата, превърнала го във „враг на своята кръв. Вежливият и дискретен писател сега споделя премълчавани терзания от загубеното в своята „беглива душа". Безпощадно се бичува или самообожава и в страшното си самоотчуждение дири спасителните мигове, когато душата му тържествува, плаче или се моли за нещо много съкровено. Тогава именно, в минутите на откровение, се обръща към своя доверител“, където вписва с пастелна мекота тайната за непреходната същност на вечните теми, лиричните си изживявания, интимните си сърдечни увлечения и мистичните съблазни на свои те пристрастия, но промислени без религиозната догматика на християнския фанатик, нито със субективизма на езичника. Самотата не успява да деформира самочувствието на писателя и той продължава да се бори със себе си, бунтува се срещу света и търси творчески опори в мислите на класиците от древността или в модерните откровения на съвременниците си: от Аристотел до Маркс или от Дюамел до Федин... Но с цел да провери себе си, „досега“ си с настоящето или да коментира „мъдростта на вековете" чрез собствените си съмнения, съгласия или несъгласия. .. Загорчинов дири призванието на писателя като творец, привлечен от тайните на човешката психология и от динамиката на социалните конфликти. Достига до мъдростта на Спиноза - „Не трябва да плачем, не трябва да се смеем, трябва да разбираме“ — и бърза да я постави за мото на романа си „Враг на своята кръв“. Нетърпелив е да разбере най-напред себе си, а след това хората и времето, в което живее... Защото той за първи път пряко ще ги отразява. Той съзнава всички трудности и усеща, че някой сякаш го „коригира", но той не престава да търси свое място в разделения свят, сред интелигенцията, която сам определя като „кариеристична, подла и недоблестна"…