Разговорност и риторика в поезията на Вапцаров

Един от най-своеобразните белези на Вапцаровата поезия е нейната комуникативност, разбирана както в плана на вътрешнотекстовата и синтактика (принципната обърнатост на лирическия „аз“ към назован или потенциален адресат, многообразните форми на общуване между лирическите персонажи), така и в плана на нейната обществена прагматика - почти безпрецедентното по своята заразяваща сила общуване на тази поезия с реалния читател. Може да се каже, че общуването с хората дава първоначален материал и импулс, трансформира се в конструктивен принцип и накрая в цел на Вапцаровата поезия, т. е. пронизва всички етапи на „производствения и цикъл“. Този комуникативен принцип, сведен до по-тясното понятие „разговорност" или „диалогичност, в същност е широко известен и многократно изтъкван от нашата критика, най-вече в своята съдържателност - връзка със стила на епохата, социално-политически и психологически основания и пр. (Посочвано е съответствието между приземяването на абстрактно-барикадния образ на революцията до мълчаливия героизъм на нелегалната борба и „прибирането" патоса на монументалните символи в развълнуваността на разговорната интонация.) По-малко е изследвана Вапцаровата диалогичност в нейната системност и специфично художествена функционалност. В една своя статия Б. Ничев справедливо обръща внимание, че се касае не за „частен художествен похват“, а за „цялостна стилно-интонационна система". 1 Тази система може да бъде изследвана, от една страна, в своя релационен, пространствен план - като съвкупност от „комуникативни възли и мрежа от отношения между тях (тематично-структурен полифонизъм, обширност на речевото пространство и типове движения и трансформации в него, придаващи на речевото общуване характерно вапцаровски стереофоничен ефект, и пр.). От друга страна, изследването може да бъде прехвърлено от релационния към „материалния" план на речта, т. е. към нейния изказ, към самата словесна информация в непосредственото и интонационно-речево въплъщение. Тази по-привична и изглеждаща по-лесна за изследване проблематика (в която ще се ограничи настоящата статия) в същност крие в себе си едни от наймъчните, главоболни въпроси на Вапцаровата поетика. Преди всичко необходимо е едно елементарно терминологично уточнение. Терминът „разговорност“ (по принцип и в частност приложен спрямо 1 Б. Ниче в. Идеен свят и художествен стил в поезията на Вапцаров, - Литературна мисъл, 1959, кн. 6, с. 125. 60 Вапцаровата поезия) може да фигурира в две различни опозиции. Първо - със своя максимум обем - в езиков-стилистичната опозиция „разговорна - писмена реч", където присъствува с набор от такива характеристики като интонационно-диалогични конструкции, елиптичност, прекъснатост или неоформеност синтактичните връзки между частите на изречението, емоционално оценъчна афективност, ситуативна синонимия, активност на езиковите изрази за субективна оценка и пр.