По страниците на литературни списания от ГДР

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Клаус Хермсдорф „Наченки на възприемането на Кафка в социа листическата немска литература“. Като отдава дължимото значение на пражкия писател, дал нови подтици в осмислянето и преоценката на обществените и политическите условности от годините след Първата световна война в Европа, авторът разглежда преди всичко влиянието на Франц Кафка върху първомайсторите на немската социалистическа литература Бертолт Брехт и Ана Зегерс. Според Клаус Хермсдорф разказът на Ана Зегерс „Среща на път" от сборника и „Странни срещи“ е онова късно, може би последно свидетелство за възприемането на Франц Кафка в социалистическата литература, което едновременно напомня за неговите наченки и е съхранило историческия му развой. Защото този разказ, написан през 1972 г., съвсем не е създаден само заради узаконяването на „символичните и фантастични изображения, на притчите и легендите" в съвре менното изкуство. Той не може да се схваща и като допълнение към голямата дискусия, която бе причинена от конференцията за Кафка в Либлице през 1963 г., въпреки че Ана Зегерс след това за пръв път спомена публично за намерението си да напише статия или разказ за Кафка, Гогол и Е. Т. А. Хофман. Това изявление тя направи през 1965 г. на една международна писателска среща във Ваймар. Ана Зегерс започва да се занимава с Кафка през средата на 20-те години, когато излизат първите непубликувани творби на починалия през двадесет и четвърта година писател. Тези творби бързо се разпространяват сред широк кръг от читателска публика. Началните стъпки на Герхарт Хауптман, Томас и Хайнрих Ман са за младото поколение вече литературна история. То преживява и изгрева, и залеза на експресионизма. Младите писа тели скептично наблюдават общественото, както и литературното бойно поле. Как се поражда у тях интерес към Кафка, може да се обясни с техните мирогледни и литературни разбирания, както и не на последно място с колегиалното посредничество, което Кафка е 136 имал в литературната общественост. Освен писателя Макс Брод за Кафка се изказват благосклонно Херман Хесе през 1925 и Томас Ман през 1927 г., а Курт Тухолски написва през 1926 и 1929 г. рецензии във „Велтбюне", където нарича романа „Процесът" най-невероятната и силна книга, която е излизала през последните години, жестока смесица от най-остър реализъм и нещо подземно". Той отбелязва, че „значението на този писател ще нараства, както и на неговите трудно достъпни, никога непрочитани докрай книги". Според Брехт по-компетентен тук е бил писателят Алфред Дьоблин, който през 1927 г. се изказва в „Литературвелт“, че романите на Кафка са напълно правдиви записки, че не са измислици, а представляват странна смесица от действителност и фантазия, но въпреки това са подредени около един напълно истинен и реален център. Кафка излъчва според Дьоблин огромно обаяние, защото е успял да проникне докрай в действителността. Ала най-важният посредник на Кафка според автора на статията е без съмнение Валтер Бенямин. Той сравнява разказите на Кафка с неизчерпаеми народни песни и приказки и вижда в тях истински пророчески смисъл. Трите „романа“ на Кафка — „Процесът“, „За мъкът“ и „Америка“, както и сборникът му с разкази „При строежа на Китайската стена" предизвикват още на времето изумление, за което споменава и Ана Зегерс.