Лиляна Стефанова

Лиляна Стефанова принадлежи към поколението на 50-те години. Сега се пише главно върху поетите на 40-те и 60-те години и най-вече за тия, които дойдоха на широкия друм на нашата поезия през Април 1956 г. Сякаш цялата поетична формация, сформирана в първите години на свободата и най-вече в тежкия период отот края на 40-те и началото на 50-те години, остава в сянка. На изследва чите на литературната история не им е приятно да се занимават с тия години, мълчаливо ги прескачат, прескачат светлосенките на цял един исторически период. Обаче поети като Иван Радоев и Усин Керим не може да не бъдат осветени и в тия години, извадени от хладното ложе на историята. А също така да не забравяме, че в тия години набраха сили Пеньо Пенев, Димитър Методиев, Добри Жотев, Георги Джагаров, Владимир Голев... Още в началото на 50-те години те възпяха антифашистките подвизи на ремсовата младеж. Поемата „Ален мак" получи забележителна популярност сред нашата литературна младеж. Димитър Методиев с „Димитровско племе“ и малката лирическа поемка „Ален мак" възкреси романтиката на една отминала борба. Георги Джагаров със страстен стих възпя неумиращата ремсова гвардия в „Моите песни". Това не бяха сантиментални песни за борбата, а искри от кремък. Сред това поколение имаше малко поетеси. Най-вече правеха впечатление стиховете на Станка Пенчева, която пишеше за „Маноле, с хубавите пръсти“, за калинките, за майка си и слугинята с чипото носле. Но изведнъж някъде в началото на 50-те години се появи една поетеса, приключила науките си в съветските учебни заведения. Първите й стихове не бяха посрещнати много ласкаво от критиката (за тях писа критично Стоян Петров). Но младата поетеса не падна духом, тя бе достатъчно мъжествена по дух, упорита и минала през съветската школа, която калява без друго бойките характери. Много пъти съм се замислял защо Лиляна Стефанова остана малко настрани от поколението си? Сякаш тя не попадна в руслото на поколението, не изживя априлските тревоги? Лиляна Стефанова, бойка и настъпателна от годините, в които я познавам, сякаш видимо малко се промени. Или може би от кръгозора ми се губят много години, когато тя в самота е осмисляла и преосмисляла своите позиции. Тая известна наша поетеса, без да е писала стихотворение за амазонката, самата тя беше някаква амазонка. Тя бе твърде бойка по характер (жената напълно не може да бъде фанатичка и екстремистка), респектираше със своите позиции. Може би тя беше възприела много от следвоенната разруха на Москва, за да позволи на своя съвипускник Виктор Ворошилски така лекомислено да се отказва от социалистическия реализъм... Тя беше вярна до фанатичност на това, което е видяла в следвоенна Москва, вярна на съветската литература, на рево люционните идеали на поколението си. Неведнъж по писателски събрания развълнувано и драматично ни е говорела за тия години. Минала през горнилото на тоя следвоенен живот в Москва, тя не може да забрави миловидните рускини басмени рокли, които си танцуват все сами. Едно от хубавите стихотворения от „Московския и период“ е посветеното на поетесата Юлия Друнина. С Юлия Друнина се запознах на ул. „Боровска" 2, тя беше придружена от Каплер.