„Андрешко” от Елин Пелин

Тук ще се опитаме да направим анализ на разказа „Андрешко“ и извлечени от него или приложени към него, да споделим някои по-общи принципи на под хода към литературната творба. Дали това са самостоятелни задачи - наистина много здраво свързани - или две страни на една единна задача, е все още твърде спорно, но ясно и безспорно е, че те не могат да бъдат решавани незави симо една от друга. Тяхното сложно двуединство се отрази върху простата композиционна двуделност на настоящата статия. Впрочем, тъй като мястото ни е ограничено, нека пристъпим към работата си без повече предварителни уговорки - вземайки за това пример от начина, по който започва и разказът „Андрешко". B А той започва пряко и с пряка реч, без постепенно подготвително навлизане в художествения му свят. В тоя свят повествованието буквално се врязва „ин медиас рес“, в средата на нещата; без встъпителни пояснения къде, кога, защо, кому и дори кой говори, разказът започва с думите на един от героите: „Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем." Такъв тип встъпване е широко разпространен и отдавна познат - за което говори и старото му латинско название, начало „екс абрупто“. Възможно е обаче и друго встъпване, примерно от рода на следното: „Един късен есенен следобед по калния път между околийския град и близкото село скърцаше стара каруца. Отпред на сандъка с камшик ръка седеше млад селянин, а зад него..." И вторият тип е не само възможен, за повествователната творба той изглежда дори по-типичен. Ето защо в негласната, но неизбежна съпоставка с него бързото встъпване в „Андрешко" носи наред със собствените си значения и отказа да се започне по-плавно, поподготвящо. Тук се натъкваме на една от важните точки в анализа на литературната творба. В противоречията и разнообразието на художествената литература белезите на творбата винаги носят значение на подбор - нещо е предпоче тено, друго е отхвърлено. Насочването на дадена творба към суровостта и прозата" на рибарския живот например носи не само собствените си значения, но и негласния (у Вапцаров и гласния) отпор срещу другите“, романтизиращите тоя живот произведения. От подбора на темата през образността, поетиката стилистиката та чак до звуковите белези, примерно наличието или липсата на рима - всяко нещо в творбата действува и се утвърждава в границата на някаква алтернатива. Така то става носител на една особена „отрицателна семантика", защото като предпочетено и избрано то неизбежно влиза в спор с нещо противоположно или различно. В духа на своята природа художествената литература води тоя спор предимно мълчаливо - затова и толкова повече трябва да говори за него системният анализ на творбата.