КЪМ ПОРТРЕТА НА ИЛИНДЕНСКИЯ ЛЕТОПИСЕЦ

В началото на 50-те години, наситени с революционен устрем и движение, светлината на „Железният светилник" проникна неусетно в ускорените ни делници. Тя дойде - търсена и необходима - заедно с порива към хармония и задушевност, с жаждата за стабилни духовни ориентири и упования, с нуждата от историческа перспектива и осъзната приемственост в историческия процес. Дойде, за да припомни съкровената ни обвързаност с понятията „род“, „родина", „роден край“, „дом“ и „потекло". Опорни моменти на българското възрожденско национално съзнание, тези понятия отново подсещаха както за своята историч ност, така и за правото си на съвременно художествено битие. С просветителски патос и синовна влюбеност един писател ни връщаше към патриотичното въодушевление и безкористната саможертва на ранните радетели на Българския ренесанс. Един заслушан в старинното народно сладкодумие летописец изписваше родословното дърво на Глаушевци и декора на Преспа. Повеждаше ни към огъня на Султаниното огнище, към образа на любовта и жизнелюбието, оживял върху дървения иконостас на Рафе Клинче, потопяваше ни в атмосфера на патриархална идиличност и стародавен консерватизъм, приобщаваше ни към възрожденската окриленост на духа и кръстните земни мъки на разкрепостяващата се ренесансова личност. „Железният светилник" възстанови интимната ни връзка с миналото. Напомни за необходимостта да му принадлежим, да се вглеждаме в него, за да уловим и осмислим реалната идейно-етична съизмеримост на протичащото и исторически изживяното време, на нетленното в спомена, в историческата памет и духовното съдържание на настъпващите дни. В литературния живот тази книга бе симптоматично събитие: акт на творческата независимост, тя бе сред първите и най-талантливи предизвикателства спрямо скрижалите на догматичното художествено мислене. За Димитър Талев „Железният светилник“ се превърна в съдбоносна легитимация за зряло епическо дарование, овладян и мъдър патриотизъм, за завидна пластико-изобразителна вещина. В гражданско-творческата му биография тя бележеше върхов момент на духовна концентрация, отразяваше неистово усилие за самоизява и самоутвърждаване със средствата на художе ственото слово, за утвърждаване на идеи, теми и образи, десетилетия носени като скъпо лично достояние, изстрадани в обществена изолация и артистично самозабвение. „Железният светилник“ потвърди известната истина, че шедьоври в литературата се създават мъчително, че нерядко носят белезите на драматично единоборство с жизнените обстоятелства, на дългоочакван катарзис.