По страниците на литературни списания от ГДР

През ноември 1977 г. в Съюза на писа телите от Германската демократична репуб лика, чийто печатен орган е сп. „Нойе Дойче Литератур", бе проведена дискусия на тема Становища в литературата". В кн. 1 и 2/1978 на списанието са публикувани материали от дискусията, които представляват определен интерес, тъй като разкриват важни моменти от състоянието на литературата в ГДР в настоящия момент. В кн. 1 намираме изказването на писа теля Волфганг Колхаазе под заглавие „Писането като действие". Литературата като обществено явление, смята Колхаазе, се включва в споровете на света особено активно в епохата на конфронтацията и на средствата за масова манипулация. За се бе си писателят твърди, че се стреми да развие чувство за историята - история не като теорема или школско четиво, а като сума на човешките усилия. Ежедневно връхлитан от историята, аз се опитвам да намеря онова поведение, което все пак позволява някаква дистанция, за да може да се размишлява върху историята", отбелязва Колхаазе. Нещата изглеждат по-лесни, когато се хвърли поглед назад в миналото - там не е трудно да се вникне в изключителността на дадена епоха. Но когато човек сам е участник в събитията, историята се сравнява с времето на живота ни или - още по-точно - с времето на младостта ни. Защото въпросът, какво става в момента, е може би най-вълнуващият, въпрос, който един човек си задава, когато е млад. Така погледнато, не съществуват въпроси с веднъж завинаги намерен отговор; полето, върху което израстват надеждата и отчаянието, се засява отново и пак отново“, отбелязва писателят. „Струва ми се, че условията, сред които съществуваме, не могат да бъдат проумени от само себе си. Според мен и след шестде сет, и след тридесет години социализмът все още ще бъде нещо съвсем ново. Когато размислим върху състоянието на нещата, можем да разберем, че социализмът е нещо твърде младо, нещо, родено в ума, срещу което старото, хилядолетното из142 глежда като нещо природозаконно и то се защищава с претенцията, че е именно такова. Но онова, което не се разбира от само себе си, изисква застъпничество, а онези, които полагат усилия в тази насока, се нуж даят от окуражаване, както и критично разбиране, защото проектът не е завършен, а трябва да бъде осъществен в много глави по целия път между реалност и утопия." Така Волфганг Колхаазе определя необ ходимостта от заемане на политическо становище в литературата. „Застъпничеството, продължава писате лят, не трябва да се схваща схематично като създаване на книги, които помагат» за разлика от книги, които не помагат. Ли тературата въздействува преди всичко косвено, а тя съдържа такива категории като чувство, фантазия, подход, настроение, разбира се, също и мисли. Как би могло да се определи какво тук помага и какво не? Човек не пише, струва ми се, преднамерено критично или некритично, човек пише от твърде лични подбуди, иначе не би могло и да бъде. Ако сред нас има колеги, които са разочаровани, обезкуражени, раздразнени или дори отчаяни, трябва честно да поже лаем да разберем защо е така, преди всичко поради причината, че писателите или кни гите им рядко съобщават само нещо, отнасящо се до тях самите. Една истина може да се съобщи неясно или дори объркано, тя може да представлява и частична истина. Понякога към нас, а това ще рече към нашето общество, се отправя в тази връзка упрек, който ми изглежда кокетство или спекулация, защото твърде много е съобразен със западногерманската пазарна стойност на някои изгубени илюзии в Източна Германия. Разкрасяването на действителността в литературата не е ликвидирано, обаче според порядъчните хора се смята за престъпление. Но и едно разбиране за литературата, което се стреми да извлече литературната стойност от степента на политическата конфронтация със социализма, довежда по съвсем противоположни причи ни до подобна деформация на реалността. Да се нарисува действителната картина на нашия свят или да се помогне за неговото саморазбиране естествено не е само проб лем на литературата.