„Да прегоря, да не оставя нищо след смъртта ...”

Със своето присъствие в нашата съвременна поезия Дора Габе сякаш узако нява нови мерки за творческото развитие, за жизнената мощ на таланта. През тази година, когато тя достига 90-годишната си възраст, се навършват и 70 го дини от излизането на нейната първа книга „Теменуги" (1908) и 55 години от появяването на първата и книжка за деца - Малки песни" (1923). Ние нямаме друг творец като нея, радвал се на такова жизнено и творческо дълголетие. Даже патриархът на нашата литература Иван Вазов не достигна до нейната завидна възраст. Сама поетесата отбелязва с удивление в своята изповед: Откакто се родих, на всички поколения връстница станах. На две епохи въздуха ловях и толкоз дълги бяха дните и годините, че ми се струва да съм станала безсмъртна... („Занесеност") Малко са творците и в световната литература, към които природата да е била толкова щедра, за да съхрани един талант до преклонна възраст. В неизтощимото витално чувство на Дора Габе откриваме сходство като че ли с жизнените сокове, подхранили гения на Гьоте. Годините не са отнели нищо от чистотата на нейните пориви и копнежи, все така търсеща и непримирима е тя пред „загадката" на битието. Интересът към широкия свят, към неговия безкрай изпълва и най-ранните творби на поетесата, появили се през 1906 г. в списания като „Мисъл и „Демократически преглед“. И тук има силен изповеден момент, има тъга и вът решно терзание, но авторката не достига до многоизмеримостта на своите чувства. Регистрираните настроения ни оставят равнодушни пред нейните желания и предчувствия, липсва дълбокото вътрешно съпричастие към света и неговите проблеми. Дори когато споделя: Животът ли шуми посред света безкраен, смъртта със шеметен размах ли полети, във моето сърце намират отзвук таен и сълзите, и светлите мечти.