Елегичният свят на Димчо Дебелянов

И той - най-нежният, най-трепетният поет в българската литература е от тъжната поредица на прокълнатите“, която в нашата поезия се оказа извънредно дълга. Един въпрос не може да не ни озадачава винаги когато изследваме времето, през което се роди, живя и загина Димчо Дебелянов: как стана възможно една такава хищна и кръвожадна епоха (1887-1916) да създаде и отгледа такъв нежен и фин поет, такава мечтателна и отзивчива душа, такъв изящен артист и благороден човек. (Същия контраст открива д-р К. Кръстев, когато говори за Алеко Константинов и неговата епоха.) И това би било необяснимо, ако не знаехме в какво враждебно обкръжение е бил принуден да живее поетът, как мнозина негови съвременници са се срамували просто от познанството си с него, за да признаят творчеството му едва след известието за неочакваната му гибел. Приживе той не успява да издаде никаква книга, за него няма написан нито един ред в тогавашната критика. Не, той сякаш не е рожба на времето си, той е негово отрицание! Поточно е да се каже, че неговата лирика и изобщо личността му е рожба на безвремието, в което живее поетът. А той е изразител на цяло едно обречено поколение, заставено да живее с прекършени мечти. Предходниците им, израсли в обстановката на изграждаща се България, имаха поне надеждата, че сами са ковачите на своето бъдеще - така се обяснява бурният обществен живот в последните две десетилетия на миналия век, когато е изглеждало осъществимо едно връщане към идеалите на Ботев и Левски. Оформил се като поет в първите години на нашето столетие, Димчо Дебе лянов е свидетел на повсеместното обедняване на българския народ, когато класовото разслоение е съвсем очевидно. Но имуществените слоеве не създават изкуство, още по-малко поезия; към нея се устремяват представителите на низините. Доволството не може да роди поезия, тя е продукт на страдание и болка. Охолният живот, материалното благополучие и сигурност не се изказват в стих. А Дебелянов сам е изпитал на гърба си безпощадното разоряване и пролетаризиране на голяма част от дребните собственици: Как бяха скръбни мойте детски дни! О. колко много сълзи спотаени! кни Зад тези викове и стонове се крие цяла една житейска повест - тъжното детство на сирака, белязано със знака на грижата и бедността. В него няма почти нищо, достойно за опоетизиране. Затова то само смътно присъствува в поезията на Димчо Дебелянов. Израснал в мизерия, той еследван неотлъчно 3 от безпаричието - сянката на българските поети, не само на начеващите. Грижата е смъртно-бледата спътница в неговия „нерад и стръмен път“. Романтичното юношество си отива, отнесло със себе си само скърби и несбъднати мечти. Животът е жесток и грозен. Надеждите за някаква по-примамлива перспектива са покосени много рано. Но понеже младостта е преминала сред огъня на най-светлите пориви, от нея е останала „златна пепел" - отломки в строфи и метафори, по които дешифрираме психологическите състояния и фактите от вътрешната биография на поета: Пред мен животът млад разкри нетленната си красота, поръсен с бисерни зари от слънцето на пролетта.