По страниците на литературни списания от ГФР

В книжка втора на излизащото три пъти годишно списание за сравнително литературознание предизвиква интерес преди всичко статията на известния литературовед и американист Йозеф Ц. Шьоп, в която той прави опит да покаже невъзможността на функционалното разказване при новия роман. В увода на своята работа, след като отбелязва, че разказването е старо като човече ството и от него се реконструира историята, която в същност е история и на човека, както и че разказването е неотделимо от човешкото съществуване, авторът намира за логическо твърдението на Барбара Харди, която нарича разказването „първия акт на разума". Известни са ни различни начини на разказване - те в същност съществуват, откакто съществуват хората. Един разказва за своето пътуване със самолет до Бахамските острови, а друг разказва за пътешествията на Гъливер. Единият съобщава, а другият фабулира, измисля, съчинява. Тази генерална отлика води началото си от заниманията с функциите на езика. И според автора заслугата на Кете Хамбургер е именно в това, че въвежда понятието „Функционално разказване" в литературоведската работа. Изхождайки от думите на Теодор Фонтане, че романът „трябва да ни разкаже една история, в която ние вярваме, да ни покаже света на моментните фикции като свят на действителността“, се откроява видовата разлика между двете наклонения: съобщението реферира действи телността, отразява я, докато романът създава „люзия за действителност, а това означава не-действителност или фикция", или конституира чрез езика своя собствена действителност. След като Хамбургер прави тази категориална разлика между изразяване и фикция, тя логически протестира срещу старата представа за това, какво представлява фикционалното разказване. И доколко този протест срещу един определен начин на разказване, който е исторически обусловен, позволява да се правят категориални изводи, може според автора на статията да се окаже при новия роман", който се определя, изхождайки от 132 неговите естетически предпоставки, именно от бунта срещу „стария роман" на един Фонтане. (Понятието „стар роман", в никакъв случай неосигурено литературно-исторически, тук се употребява само като помощен термин и би било грешно под това понятие да се квалифицират всички романи на миналото.) Според старата представа функционалото разказване е нещо като построяване на къща на фикциите" (централно понятие в теоретич ните изказвания за романа на Хенри Джеймс). Да не се нарушава преживяването на илюзията на живота е първата естетическа забрана на този стар роман. И тъй като това е било така, е било позволено да се разказва толкова „наивно". (Така най-малкото днешният чи тател възприема функциите от времето на Фонтане.) Красивата илюзия не е била нарушавана от никаква интерференция: като от личната несигурност на автора, нито от теоретичните размишления на разказвача. Не че не се е мислило върху проблемите на разказването, но просто размишленията не са намирали място в романите. Те са щели да нарушат неговия функционален характер. И така, изместени от истинския разказ, размишленията са намирали място в есетата, както и в уводите към даден роман или въведението към отделна глава. Или, казано другояче, интерференцията на красивата илюзия, разрушаването на илюзията не е било позволено според повелите на есте тиката. Естетиката е изисквала това, тъй като действителността е била схващана като част от световния порядък. В къщата на фикциите" преминали същите тези неща, които принадлежали и към класическото епическо пре създаване - богатството и многостранността на интересите, положенията, характерите, условията на живот или, казано накратко, широ кият фон на тоталния свят. Това, което различава епическото общо световно положе ние прихегел от обикновения световен порядък в романа, е преминаването на една първоначално поетична в една вече превърнала се в проза действителност.