Литература и общество от Тончо Жечев

Жажда по традиция" - така Тончо Жечев е озаглавил една от рецензиите в новия си литературно-критичен сборник, определяйки основната насока в търсенията на своя по-млад колега Светлозар Игов. Струва ми се, че тази характеристика приляга най-добре за собствената му книга „Литература и общество". Жаждата по национална културна традиция е основният патос на книгата. Той обединява разностранните по тематика статии, портрети и рецензии, събрани тук. Програмен характер в този смисъл има първата статия - Народ и интелигенция". За Т. Жечев чувството за традиция е до голяма степен мярка за народностния характер и хуманистичното зву чене на днешната духовна култура. То е белег за зрелостта на общественото съз нание, за зрелостта на интелигенцията. Проследявайки исторически сложилите се модификации на проблема народ - интелигенция, авторът търси съвременните му аспекти „с оглед хуманистичната проблематика на днешната култура". Коренните социално-икономически промени след Девети септември, измененията в социално-класовата структура на обществото и по-специално бързото количествено нарастване на интелигенцията отново поставиха на дневен ред въпроса за интелигента и полуинтелигента, за интелигентското и полуинтелигентското. Този, който принадлежи на интелигенцията - пише Т. Жечев, - може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъд ростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на сре дата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и 132 дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. Странно недовършен, полуизграден, той не виж да нищо достойно за преклонение и уважение, винаги готов за разрушения от неспособност нищо да съгради" (с. 13). Такива проникновени и образни со циално-психологически характеристики не са рядкост за книгата на Жечев. В слу чая обаче интересният социален феномен го занимава не сам по себе си, а във връзка с някои негативни явления в нашия културен и литературен живот. С острия си граждански нюх критикът е Доловил прояви на полуинтелигентско ле комислие, на нихилистично отношение към селското ни минало в съвременната бъл гарска белетристика (при епигоните на Радичков и Ивайло Петров). „Тези яв ления - отбелязва Т. Жечев - се под хранват и от някои литературни критици, които утвърждават единствено фарса и гротеската, на които „коренотърса чеството на Хайтов, В. Попов, Г. Мишев изглежда носталгично и старомодно. Запознат с трънливия път на българското културно развитие, обобщил опита на нашите културтрегери от следосвобожденското ни минало - опит, който знае и безплодието на „европеизиращите" авангардни моди, и родовитостта на нашенското, Тончо Жечев логично стига до извода, че „истински напредничавата, прогресивна култура за разлика просто от авангардизма е в известен смисъл „консервативна", защото народната интелигенция е призвана да пази и съхранява народните културни ценности на тях)- ната основа, а не на голо място" (с. 18. От висотата на тази истина тръгва авторът, за да се върне в края на книгата отново при нея: . . . в историческото си движение културата винаги е приемстве ност" (с. 314). Тази истина е негов ръководен принцип при характеризиране на литературните явления (в диапазона от Ботев и Вазов до наши дни). Тя е проб ният камък при оценката на творческите личности (от Вазов и Боян Пенев до Пантелей Зарев и Светлозар Игов).