Силуети от Кръстьо Куюмджиев

Критическите сборници поставят автора си пред двояко изпитание. Найчесто те са лишени от център, в механич ния сбор от статии, портрети и рецензии - колкото и интересни да са те сами по себе си - липсва онова вътрешно единство, без което те не надхвърлят конкрет ния повод за написването си. А понякога е точно обратното - пречупени през призмата на едно властно индивидуално виж дане, писатели и творби странно заприлич ват помежду си, сякаш за да докажат старата максима, че „в портрета трябва да търсим не модела, а образа на худож ника". Впрочем тези противоположни опас ности - опасни само в неплодотворните си крайности - само демонстрират диалектиката на критическата дейност, която винаги тръгва от конкретното, но със стремежа да го надхвърли, като го вклю чи в литературния, обществено-култу рен и философски контекст на своето време. На пръв поглед Кръстьо Куюмджиев е бил изправен и пред двете „опасности" едновременно. Кръгът на неговите инте реси е тесен и своеобразен. Привличат го творци, и сходни, и полярно различни едновременно: Димитър Димов, Богомил Райнов и Валери Петров - двата полюса на едно поколение; Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков - и Добри Жотев; Любомир Левчев и Петър Кара- ангов... Или от класиците - Смирненски, Лилиев и скромния Ракитин. При това критикът няма амбицията да очертае един етап в развитието на литературата чрез портретите на най-ярките му творци - както например Здравко Петров в „Профили на съвременници". Ако вземем пред вид, че статиите в книгата са писани в интервал от петнадесетина години, можем да сметнем, че „Силуети" е в същност малка критическа „автоантология". От друга страна, Кръстьо Куюмджиев е един от малкото критици, които биха могли и да не подписват статиите си. Той се познава" не само и не толкова по емо ционално-експресивния си стил, който разчита на асоциативното богатство на израза не по-малко, отколкото на пря кото значение, но и главно по настойчи вия стремеж да открие непреходното в кипежа на деня, в индивидуалното творческо дело да намери онова общозначимо, което ще остане в духовния опит на нацията. Именно това обединява привидно разпилените му интереси, придава на статиите и портретите му неочаквана мисловна обемност.