Иван Вазов на прехода между две епохи

Дългогодишната писателска дейност на Вазов, продължила повече от половин век, поставя няколко важни въпроса за съотношението между творческия път на поета и развитието на новата българска литература. Първият от тях засяга предела между възрожденска и следосвобожденска литература. Ако погледнем от позицията на цялостното историческо развитие, съвсем естествено еда отделим литературата на Възраждането от литературата след Освобождението - разчупването на оковите на петвековното чуждо робство и възкресяването на българската държава са такова изключително събитие в историческата съдба на българския народ, че то не може да не се отрази върху развитието на литературата. Тук трябва да се прибавят и дълбоките социално-икономически промени. Да си припомним определението на Ленин за двата основни периода в историческото развитие на XIX в. Поставяйки за предел годината на Парижката комуна, той пише: „Първата епоха, от Великата френска революция до Френско-пруската война, е епоха на подема на буржоазията, на нейната пълна победа. Това е възходящата линия на буржоазията, епохата на буржоазно-демократическите движения изобщо, на буржоазно-националните в частност, епоха на бързо разрушаване на преживелите себе си феодално-абсолютистки учреждения. Втората епоха е епоха на пълното гос подство и упадъка на буржоазията, епоха на преход от прогресивната буржоазия към реакционния и най-реакционния финансов капитал. Това е епоха на подготовката и бавното събиране на силите на новите класи, на съвременната демокрация. "1 Това определение важи и за периодизацията на българското историческо развитие, като, от една страна, се държи сметка за преплитането на капиталистическото развитие с преживелици на феодализма в страните на Централна и Югоизточна Европа, а, от друга - за Руско-турската война от 1877-1878 г. и Освобождението, които за България представят границата между двете епохи. Без да се покриват напълно, най-общо историческата периодизация определя и периодизацията на литературното развитие. На пръв поглед литературните факти напълно подкрепят тази периодизация - с Освобождението се завършва делото на най-значителните представители на нашата възрожденска литература: Г. С. Раковски умира в 1867 г., Ботев - в 1876, Л. Каравелов - в 1879, Д. Войников, Р. Жинзифов и Н. Бончев - в 1878; фактически е завършено литературното развитие на П. Р. Славейков, В. Друмев, Ил. Р. Блъсков, Н. Козлев, Гр. Пърличев, при все че някои продъл 1 В. И. Ленин. Полное собрание сочинений. Т. 41, с. 16-17; вж. История зарубежной литературы конца XIX - начала ХХ века (1871-1917). М., 1968. с. 4. 77 жават да пишат и след Освобождението. От друга страна, не може да не се отбе лежи, че в първите две десетилетия на новоосвободената българска държава се явява ново писателско поколение: К. Величков, Ст. Михайловски, Зах. Стоянов, А. Константинов, Т. Г. Влайков, Д. Благоев, д-р К. Кръстев, А. Страшимиров, Пенчо Славейков, Мих. Георгиев и др. (наистина първите двама правят ранните си творчески опити през 70-те години, но те са съвсем плахи и са без значение за общото литературно развитие).