За „Диви разкази” и изпитанията на критиката

В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.