Неоскърбените светове на една поезия

В нашата критическа литература има мнения, че не трябва да разделяме ранния от късния Павел Матев, че последните му книги идват да обобщят усилията и сполуките на поета в продължение на повече от две десетилетия. В известен смисъл това е вярно, но с едно съществено уточнение за критерия. Ранен и късен Павел Матев и няма, и има - зависи кои особености на неговата поезия ще приемем за определящи. Ако се съобразим само с искре ността, комунистическата страст и нравствената чистота на поезията на Матев, можем да твърдим наистина, че той и в последните си стихотворения остава верен на патоса на първите си книги. Но ако пристъпим към неговото литературно дело със строгите изисквания на цялостния литературно-критически поглед, не може да не видим онова качествено ново, което характеризира последните му стихосбирки. Качествено ново - в смисъл на преодоляване на плакатността, на еднозначността на поетичния език. Плакатност и тезисност, естетическа безпомощност ще открием най-вече B първата му книга - В строя", но от същите недостатъци - в по-голяма или по-малка степен - не са застраховани и някои от следващите стихосбирки през първото поетическо десетилетие на Матев - Ясни дни“, „Дълг“, „С вя рата на хората“, „Човешка тревога“, „Време, родина, любов“. Вместо съкро вена изповед по-често ще срещнем декларации, вместо художествен под текст - описателство. Изобилствуват шаблонни и книжни изрази като: „бодро крачат млади звеноводи“, „достойно влязох в тия славни дни" (от стихосбирката „В строя"), живях достойно и в борба" (от „Ясни дни"), „Нашата свободна татковина крачи с порива на младостта" (от „Дълг“), туй сурово, ге роично време" (от „Време, родина, любов") и мн. др. B Но още в И B тези първи книги ще открием и ония бодри, мъжествени, сурови интонации, които превърнаха поезията на П. Матев в поезия на дълга, на изстраданата отговорност пред времето. Тези интонации зазвучаха най-напред ония „посвещения", които поетът написа за загиналите борци - просто сдържано, но твърдо и категорично той заяви верността си на една вълнуваща го винаги тема: „Дорде живея и докато пиша, те винаги ще бъдат в моя стих. " На римите си отреди да бият като барабани, защото на него - откърмения буря - му е „неловко в тишина". Затова тези стихове, макар и често наивни, декларативни, носят честно вълнение, носят неспокойствието на една припряна епоха. Понякога ще се сети за любовта и ще признае: „За любовта мъничко съм пял. Длъжник ще си остана аз пред нея", но в следния миг - кога искрено, кога плащайки дан на определена поетика - ще отрече правото да люби, защото не знае оня час, в който ще е „нужен като воин".