Пак за критиката

На някои може би е дотегнало да се пише за критиката. Такива възмутени читатели ще кажат: „Стига тая критика! Аман!“ Може би са прави, понеже предчувствуват дълги пунически войни сред критиците. И все пак разговорите за критиката се налагат с някакво упорито постоянство. Просто литературното развитие повелява често да се вглеждаме в лицето й. Една от често цитираните мисли на Анатол Франс е, че по литературната критика съдим за една литературна епоха, за нейната интелектуална физиономия. Тая мисъл под една или друга форма варира в много статии за критиката. В някои постари литератури критиката може да е знак за александрийска изчерпаност, безплодно, макар и тънко занимание на духа, но за нашата литература критиката все още има голямо значение. Тя между другото е огледало и на националното ни мислене. Кр. Куюмджиев в своята последна книга „Критически делници“ също така разглежда нейната дейност като интелектуален израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура". Литературният критик Й. Василев се е заел в своята статия, посветена на критическата дейност на Кр. Куюмджиев, да обясни „феномена“ на един критик и изтеклото критическо де сетилетие. Той гледа на нещата успокоено, далеч от полетата на боя и малко снизходително към пропиляното време в остри полемики. Явно за него „сокът на нервите“, за който говореше Д. И. Писарев, няма значение. Той иска да преценява нещата спокойно, безстрастно или, както сам обещава, без гняв пристрастие". Тая роля на хладнокръвен летописец, на някакъв нов отец Пимен ми изглежда неподходяща за един критик в нашето време на битки И и незатихнали полусражения. Аз прочетох внимателно статията на Й. Василев и все пак не можах да разбера неговата позиция в случая. Стои ли той за националното своеобразие в нашата литература, държи ли в критиката да има по-голямо присъствие авторовата личност, противник ли е на нейната отвратителна роля на рекламен посредник, въобще какво отношение има към неща, за които се говори не от вчера. Или всичко това са излишни приказки, изречени от критиката през последните 10-15 години. Ако това е така, няма смисъл повече да разговаряме. Просто трябва да приключим разговора. Но не мога да допусна, не И. Василев, който не от вчера се занимава с литературна критика, макар че има твърде малко публикации, не знае тия азбучни истини за нашата кри тика. Към края на своята рецензия за книгата на Кр. Куюмджиев „Критически делници" той пише: „Куюмджиев все пак прояви психическа издържливост и устойчива воля, не се поддаде на нашепванията на нихилизма, който винаги се таи в един полемичен талант." Такава една трактовка за полемиката и по131 лемичния талант като проява на своеобразен нихилизъм ми изглежда твърде странна в наши дни. Борбата за мнение е едно от основните начала на всяко литературно развитие. Цялото развитие на българската критика в миналото и сега е стълкновение. Противоположно на естетиката на сп. „Мисъл" се съз даде друга естетика. Полемиките, които станаха на времето между главния редактор на сп. „Златорог" и Т. Павлов, не бяха напразни. Те отразяваха сблъсъка между два мирогледа, два подхода в разбирането на изкуството.