Димитър Димов и Достоевски

Димитър Димов се формира като личност, а по-късно и като писател през 30-те и 40-те години на нашия век, когато българската литература е имала Ботев и Вазов, П. Славейков и Яворов, Елин Пелин и Йовков, т.е. утвърдила е своите реалистични и хуманистични традиции, с които всеки начеващ и млад творец не е могъл да не се съобразява. Съобразявал се е и Димов. И все пак творчеството на този наш именит писател до голяма степен е едно отклонение от магистралния път на неговите предшественици. То по-скоро е свързано със световни естетически школи, отколкото с родните ни традиции. С основание П. Зарев пише, че „въображението" на Димов го издига „до висината на художестве ното мечтание, прави го изящно, с оттенък на международна философска поетичност. И светът на автора се оказва богат, с повече нюанси, отколкото този на нашата традиционна литература. Той е сякаш в едно състояние на интелектуална и художествена приповдигнатост. Подчертано интелектуален писател, не чужд на националния ни дух и съдба, Димов изведе нашата литература на новите пьтища на световната литература. Не е случайно това, че последният му роман „Тютюн“, който му донесе не само голямата слава на творец, но и големите огорчения, не беше отначало приет от литературната ни критика. И причината не е само в това, че критиката по онова време беше сковача от догматизма и робуваше на определи схеми, но и в това, че пред нея заставаше за оценка нещо непознато, надмогнало традициите на родното ни словесно изкуство. И тя се оказа неподготвена да го възприеме и оцени по достойнство. Българската литература преди Димов не познаваше герои и ситуации като неговите. Не само „Поручик Бенц“, но и „Осъдени души“ стоят извън главното течение на нашата литература със своята тематика, герои и психологизъм. Бъл гарската литература преди Димов в най-добрите си образци беше социално-битова, но не и социално-психологическа. Тя се вълнуваше от националната и социалната съдба на българина и българския народ и всичко извън тези предели и беше до голяма степен чуждо. Димов разчупи старите понятия за човека, обхвана го с целия негов микрокосмос. Той потърси и видя в личността трайните инеизменни противоречия между разума и интуицията, между тялото и духа, между природата и интелекта. Всичко това му даде възможност да отрази жи вота на човека от свой, димовски ъгъл - с цялата му душевна и чувствена слож ност и противоречивост. Това го доближи, направи го родствен на такива големи ясновидци на човешката душа като Толстой и Достоевски. От Толстой и Достоевски Димов се еучил да търси общозначимите измерения на човека и неговата духовна нравствена и психологическа същност. „Пред нашите писатели крити1 П. Зарев, Преобразена литература, БП, С., 1969, стр. 231. 3 Сп. Литературна мисъл, ки. 5 33 прически реалисти - ще цитираме пак Зарев - Димов притежава едно голямо пре димство - културата. Той е по-образован от тях. Той ес по-развити литературни представи, резултат от цялостния му духовен напредък. Неговият ум не е кован към едно само явление - социално-класовите конфликти. Той изследва философията на своите герои, вглежда се проницателно в психологическата сложност на техните изживявания. Нему вече не са достатъчни бедни селяни или страдащи от гнета на бедността интелигенти, за да надникне в гибелните и противоречия на века."1 Образите, светът на Димов са негово откритие.