Българи от Ефрем Каранфилов

Ефрем Каранфилов трябваше да завърши трилогията „Герои и характери", за да замисли и да започне да осъществява трилогията „Българи". С една учудваща плодовитост и последователност в творческите си планове той се отдели от едно голямо литературно произведение, дело на дългогодишен опит на есеист и литературен критик, и съвсем естествено премина към новата си творба. В същност не са ли тези негови Бъл гар и нови Герои и характери, които е търсил като творец през целия си живот? Не са ли те едно безспорно продъл жение на най-хубавите усилия на критика? Ако „Герои и характери" заангажират цялата му творческа същност като лите ратор, в „Българи" Ефрем Каранфилов няма нужда да демонстрира блестящото си майсторство на есеист, тънкото си пси хологическо чувство за анализ, усета си към отделната дума и фраза като жива и дей ствена метафора на словото, критическия ен дар на полемист, който проверява в собствената си лаборатория необходимия синтез между да“ и „не", принципите на отрицанието и обобщението, между които често пъти се разпъва жизнената и художестве ната правда и образът на литературния герой оживява отново в критическата страст на публициста. Оказва се, че истинската публицистика е по-мъчно изкуство от изисканата, от елегантната, от ювелирната“ проза. Че е нещо много по-сложно и дъл боко от всякаква фактологична преданост към истината, от пробивната информация, от невъздържаната апология на литературните митове. Да не говорим за смайващите поетизации на естетичното, които могат да се изливат в скучни трактати за „краси вото, в в спекулации на преживяването и съ преживяването, в сладникава автопроза. В „Българи" Ефрем Каранфилов стигна по свой път до ясната и проста проза, която се подчинява на свои закони, до чистотата“ на един нов по същество „жанр" за критика, в който оживяват по свой индивидуален начин патос, образ и идеи. По начало това е критическа проза с извися ванията на публицистичното слово, с разностранните възможности на литературния език като мисъл за идеите, но и за богатството на живота. Така прозата на Ефрем Каранфилов, без да претендира за художественост, придобива свои трайни художествени качества, става четивна като „страст на ума", на естетическо удовлетворение от потърсената и защитена правда. В някои отношения това е проза, която става отрицание на шаблона в неговия „чист естетически вид, в демократичната му неопределеност. Тук е в същност и първото откритие на автора на „Българи“, който иска да създаде, да преоткрие отново обра зите на онези българи, които остават в нашето национално съзнание като образ на истина и правда, като символи на мъжество и доблест, проникнали в дълбините на своето време, погледнали далече в бъдещето. Символи от плът и кръв. Образи на герои и поети. На знаменосци и учители. Останали завинаги българи! И ето тук е първата, бих я нарекъл поетическ а задача на критика. Той трябва да създаде образите на „своите българи", които най-дълбоко е почувствувал с българското си сърце. Тук не стигат само възможностите на пуб лициста, знанията на характеролога. Нищо не би го спасило от лъжесловото, ако това не са истински българи. А тъкмо за найголемите българи е писано най-много. И върху образите им са останали достатъчно много публицистични страсти, политически афекти, красноречието на една невъздър жана патриотична фразеология, способна завинаги да ни отдалечи от най-простото, от истински българското в тях.