Минко Николов

За първи път нашето списание загражда в траурна рамка името на свой редактор. Трагичните обстоятелства наложиха това да бъде името на най-младия член на ръководството на „Литературна мисъл“, който с необичайна добросъвестност и вещина допринасяше години наред за развоя на списанието. За всички нас, които деляхме делниците си с него, бе непоносимо тежко да загубим човека, на чиято отзивчивостт и принципиалност сме винаги тол кова разчитали. Но още по-тежка е загубата за българското литературо знание, на което Минко Николов бе най-значителната надежда. Роден през 1929 г. в будния планински град Троян, Минко Николов проя вява още в най-ранна възраст литературните си заложби. Отначало до читателите достигат възторжените, малко непохватни, но напълно съзвучни с времето и възрастта му стихове на провинциалния юноша, който по-сетне, през първите курсове на следването си във Филологическия факултет на Софийския университет изяви и истинската си дарба - рядката дарба на литературен критик и изследовател. Когато през 1955 г. Минко Николов се изправи на катедрата, за да защити кандидатската си дисертация върху творчеството на Христо Смирненски, той беше вече изграден научен работник със завидни за възрастта си постижения. Заредиха се за него години на усилена и плодотворна работа като редактор, доцент по българска литература в Хумболдтовия университет - Берлин и старши научен сътрудник в Института за литература на Българската академия на науките. Годините, през които Минко Николов доби творческата си зрялост, съвпаднаха с вре мето, в което и нашето литературознание, отърсило се от дребнавата опека на догматизма и администраторщината, направи първите си не много го леми, но решителни крачки напред към действително научното осмисляне на националния ни литературен опит. И когато се запитаме, с какво помладото поколение литературни критици и изследователи помогна за успеха на тези обновителни усилия, отговорът ни ще се позове най-напред и преди всичко на творческото дело на Минко Николов. Необяснимата за нас смърт го отне в навечерието на Новата година, когато хората са така снизходителни към своите надежди. Отне го на нашата когато той й беше най-необходим.