Прощаване с Ермилов

И по отношение на посмъртното признание литературоведът е по-зле от писателя. Никога особено яка, а без „марката“ на авторитета - съвсем изтъняла, нишката с публи ката се къса. Появяват се нови идеи, нови оценки, нови светила. И тепърва делото, в което е осъществено най-скъпоценното от личността, ще се оспорва, и тепърва зрънцата истини добити с не по-малко труд и талант, ще минават през сита и през лупи. Потомците не са снизходителни, историята рядко е великодушна. И ако все пак трябва да прояви щедрост, и ако все пак трябва да бръкне в скъперническия резерв на милост и благодушие, то и тук писателят ще бъде предпочетен като невръстно чедо на природата, като птичка божия. Критикът, литературоведът винаги е пълнолетен и отговаря за деянията си по най-суро вите параграфи на естетическото законодателство. Ето какво ни задължава внимателно да се вглждаме в творчеството на всеки талантлив критик с цялата отговорност на неговата главоболна професия, с цялата сериозност на нашите непосредствеси задачи. А когато този критик е от ранга на В. В. Ермилов, налагат се и поуки. Не само защото делото му, прекъснато от преждевременна смърт, няма да стигне далечините, към които се бе устремило. Не само защото завършекът изисква равносметка, а научният принос - признание. По-скоро скръбният повод развързва възел от мисли и преживявания. Не всяко завършено творческо дело е в състояние да ги породи. А това, струва ми се, е най-добрата атестация и за живия, и за умрелия. През тридесетте години, когато комсомолският литератор застана на боеви пост в Съветските ежедневници, художественият критерий се налагаше като основно изискване на социалистическата литература. Появяваха се творби, които обществено ги наложиха. Но в теоретическата мисъл продължаваше инерцията на социологичните формули, на ле вичарската догматика, на назидателните поучения.