Емилиян Станев

Един късичък разказ с това заглавие ясно отразява погледа на Емилиян Станев върху живота в природата, трайни черти на неговото светоотношение. Не е ли в тях ключът към източниците на творческото му своеобразие? В сюжета няма нищо приказно. В една юнска безлунна нощ златка се промъква към гнездото на две чинки, гдето женската топли с тялото си своите малки, още голички рожби. Птичката се събужда и вижда „очите на зверчето, които фосфоресцираха като две горящи синкавозелени бездни, но продължаваше да лежи над пиленцата, защото майчината любов е по-силна от смъртта". Може би това е разказ за силата на майчината любов? Не, само този сдържан пасаж е посветен на нея. Сдържано описва авторът и разигралата се драма, смъртта на птич ката и нейните малки: „Изведнъж златката се метна, сграби гнездото в лапите си, откъсна го и падна с него на един клон. Там тя заби тънките си като шила зъби в чинката, която изписка. После зверчето изяде птич ката и голите пилета бавно, без да бърза, както ядат котките... Нахранена и вече ленива, златката се вмъква в хралупата на бука, гдето заспива. „Листата на бука успокоително трептяха, сякаш шумяха далечни води." Нищо необикновено не е станало, юнската нощ е все така спокойна и красива, огряна от бледата светлина на звездите. Още по-красиво е утрото, когато гората се пробужда - безкрайна и необятна", хоризонтът пламти „от напиращия изгрев“ и по върха на огромния бук, по сребристата му кора заиграват „огнени и портокалови петна". Разлюляват се копринените му пазви, в които през нощта загиват чинката и малките й. „Жадно поемайки слънчевите лъчи, отгоре надолу затрептяха и зашумяха хилядите коприненомеки листа, сякаш букът се смееше с радостни тръпки…"