Емануил Попдимитров

Емануил Попдимитров, поетът символист и романтик, бе един от тези, които първи се отзоваха на гърма на Октомврийската революция, един от първите, който изгори своя рицарски замък и в стихове и статии отрече символистичното изкуство, въпреки настъпилите по-късно нови противоречия и колебания. Но как стана така, че Октомврийската революция и последвалите у нас събития разбиха бронята на отчуждението и космополитизма? Върху какви емоционални струни удариха събитията, за да зазвучи музиката на революционния възторг? Какви бяха идейните и психологически предпоставки за това? Дали то се дължеше на доведе ната до край психологическа безизходност, на умората от безплодните лутания в надземните висини на мечтата и празното бленуване? Или пък в самата поезия, в самия душевен строй на поета съществуваха предразположения за разтваряне в един по-широк свят, в една по-непосред ствена и подчертана етичност? Струва ми се, че някои съвременни критици в желанието си да отрекат наследството на символизма в нашата поезия достигнаха до известно опростяване и обедняване на съществената част от творчеството на поета. Те недостатъчно вникнаха в неговата творческа специфика. Действително Ем. Попдимитров еи „поет на сънните видения и мистичните блянове", и върху него тежи отпечатъкът на символизма, и в отделни негови стихове има безпросветна тъга. Но дали песимизмът е основен белег на неговата поезия и дали с влиянието на символизма се изчерпва въпросът за нея? В своето изследване за Ем. Попдимитров Хр. Дудевски (За реализма в литературното наследство на Ем. Попдимитров до 1923 г., Известия на Института за литература при БАН, кн. V, 1957) говори за реализъм в литературното наследство на поета, като изтъква онези стихотворения, в които по-непосредствено се чувствува връзка с дей ствителността (като „Лято“, „Груйнската река" и много други с любовен мотив), независимо от чисто революционните стихотворения, отбелязващи безспорен литературен прелом. Дудевски е почувствувал жизне ността на тези стихотворения, макар че трудно бихме се съгласили да наречем реалистични стихотворения като „Лаура“, „Клара“, „Ема“, Ефросина" и др. Въпросът обаче е дали изброените стихотворения изчерпват същественото в облика на Ем. Попдимитров. Оправдана ли е абсолютната граница, която по тоя начин се поставя между тях и останалата значителна част от неговата поезия; основателно ли е абсолютното разграничение между стихотворения с реалистичен и антиреалистичен характер?