С патоса на критическата преоценка (Г.П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа от Румяна Йовева)

Една от големите опасности, които крие литературната история, е не пренебрегването и забравата на някои факти от литературното минало, както често сме свикнали да мислим, а това, че съзнанието на съвременния читател не е застраховано от подмолите на литературнокритическите етикети и щампи. Така твърде често това литературно минало изпъква пред нас като галерия от застинали дадености, а не като живо, променящо се, вълнуващо ни цяло. В този факт можем да открием една от причините за предубеденото читателско отношение към класиче ските" автори - трупаните в продължение на години бариери от литературнокритически оценки лишават читателя от възможността да види нечие творчество в светлината на неочаквани, актуални за новото време ракурси. Посочената опасност застрашава не само непредубедения чи тател - нерядко в плен на установени и остарели концепции се оказва и самата литературна критика. Свидетели сме на не един и два случая в българската литературна история, когато изли зането от описателната парадигма на даден тво рец е почти невъзможно. Израз на необходимостта от актуална преоценка на минали литературни факти и включ ването им в една нова оценъчна система е излязлата в издателство „Народна просвета" книга на Румяна Йовева „Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа". Една от основ ните задачи за разлика от първото посве тено на Емилиян Станев нейно изследване сега е съобразена с устойчивостта" на Стаматовия Литературнокритически образ. Още в началото е необходимо да споменем, че независимо от това, дали се обръща към творчеството на един „не- завършен" в читателските възприятия творец, или към христоматиен" автор, Р. Йовева съу мява да изгради критически текстове, чието безспорно качество е не студената изследова- телска обективност, а ненатрапващият се личен интерпретационен патос. Мястото на Г. П. Стаматов в българската литературна история е особено. Както отбе лязва и авторката, той е неразбиран от съ временниците си. Това неразбиране в по-късно време се пренася в недооценяването на произ- веденията му и по-точно - в коментирането само на някои и премълчаването на други страни от творчеството му. В сравнително немного- бройни изследвания литературната критика е съз дала един устойчив образ" на писателя, благодарение" на който ние мислим за Стаматов найчесто с понятия като „песимист“ и „телеграфен стил". Както пише Р. Йовева, налага се впечатлението, че мястото на писателя в българската литература не е оценено по достойнство, че в миналото и днес авторът остава в пери- ферията на литературното внимание, изтласкан там от страстни отрицателни критики на съ временници, от непълни отношения, авторката подхожда към Стаматов от гледна точка на функционално най-натоварения компонент на не говия разказ - персонажа. Именно героят, издигнат до тип човешко поведение и обусловен от множество конкретни фактори, но несводим в своите по-общи значения до тези фактори, именно героят-тип по своеобразен начин контролира всички останали елементи от поетиката на Стаматовия разказ. Тази особеност на не говото творчество дава възможност на Р. Йовева да го ситуира в литературния контекст на 90-те години на миналия век и да потърси спецификата в раждането на два различни под хода на типологизуване в нашата литература - този на Ал. Константинов и този на Г. П. Стаматов. Ако Бай Ганьо е активният, динамич ният нашественик", който пренася във всяка ситуация своята среда, своите мащаби, то ге роят на Стаматов е подчертано статичен - в своя дом, в своя град. Ако Алековият герой, макар и да надхвърля конкретно-историческото, остава в рамките на националния модел (нещо повече - живее" благодарение на тези рамки), то героите от „Идилия", „Два таланта“, „Нарзанови“ и др. все по-активно губят своите национални черти, стават все по-универсални. „У Стаматов национално-социалният тип се пре връща в универсално-психологически."