Maria Podraza-Kwiatkowska, Somnambulici, decadenci, herosi

Под горното заглавие излезе през настоя щата година книгата със студии и есета на професорката от Ягелонския университет Мария Подраза-Квятковска. Нейното име се свързва преди всичко с усилията на съвре менната полска литературна наука за изслед ване на изключително интензивния, сложен и противоречив духовно-интелектуален живот в Полша на границата между XIX и ХХ столетие. Съсредоточила научните си търсения найвече върху литературата на „Млада Полша", Квятковска проявява подчертан стремеж за поставяне на проблематиката в един поширок, общоевропейски контекст, за нейното изясняване на базата на сравнителното проучване, където проявява склонността си към концептуално мислене и синтез. Такъв характер имат и книгите, които предшествуват сегашното и изследване: „Младополски хармонии и дисонанси" (Варшава, 1969), „Символизъм и символика в поезията на „Млада Полша" (Краков, 1975), нейните есета, отпе чатани в „Твурчошч", и др. Somnambulicy, dekadenci, herosi" представя сборник от студии, в които трайният интерес на авторката към младополската епоха е осъществен двупланово: чрез проблемен анализ на характерни модернистични мотиви, на тяхната философско-естетическа същности чрез студийни есета върху творчеството на отделни автори (М. Коморницка, Ст. Бо- зовски, Т. Мичински, Ст. Пшибишевски, Б. Лешмян, А. Ланге, 3. П. - Мириам). И двата подхода обаче свидетелствуват за съсре доточената ревност на един последователен, концептуално устроен литератор към тео рията, естетиката и художествената практика на една литературна епоха, оказала огромно въздействие върху цялостния общественоинтелектуален живот на полската нация. Квятковска разглежда младополската епоха, от една страна, като продължение на традициите (предимно романтични), от друга - като явление, хронологично свързано с европейската културна и литературна дей ствителност, от трета - като традиция, като начало на някои тенденции, които вътрешно кореспондират с литературата и изкуството след това. Интензификацията на цялостния културен живот, характерна за края на XIX и началото на ХХ в., извежда на преден план младополската концепция за синтезиращия характер на изкуството, което се свързва преди всичко с възраждането на култа към творчеството на греещата плеяда полски поети-романтици (Ю. Кжижановски обозначава цялата тази културна епоха с термина „неоромантизъм") и с установените вече модернистични течения в Европа. Идеята за свободната симбиоза между различните ви174 дове изкуства (литература, музика, изобра зително изкуство), между различните жанрове в самата литература (лирика и драма, проза и лирика, драма и проза и т. н.) поставя под съмнение наличието на по-трайните, устой чиви образци, характерни за естетическата теория и практика на позитивистите. Походът срещу естетиката на позитивизма е и поход срещу неговата философия, той е реакция на идеологическата му уязвимост, на илюзиите му за обществена справедливост с три единствени измерения: полза, красота и добро. Най-малко първата от тези три съставки може да се съгласува с изкуството - истинското призвание на художника и артиста е противопоказно на материалния интерес, на всички онези връзки и взаимоотношения, които огра ничават творческата му свобода, обезценяват индивидуалността му. Утвърждаването на художника означава утвърждаване на неговата самоценност, автономност като израз на нонкомформизма, като реакция на всякакъв вид автоматизация на човека, на подчиняването му на гигантския механизъм на колективната воля“. По такъв начин обаче изкуството се освобождава от идеологическата си насоченост, от обществената проблематика, т. е. от функциите, които то изпълнява при реализма. На мястото на непосредственото еднозначно внушение с конкретни измерения тряб ва да дойде внушението посредством транспозицията, еквивалента, символа. Реализмът изразява изразимото, видимото, не нещата, същността, които са непостижими с ума и следователно са неизразими с еднозначното, елементарно-семантично свойство на словото.