Живата „мъртва” поезия

Известна е огромната любов на Николай Лилиев към музиката. В споме ните си за него Андрей Стоянов пише: Лилиев обичаше музиката и посеща ваше концерти, но само хубави концерти, които можеха да задоволят взискателния му вкус. За неговата музикалност свидетелствува поезията му, един от съществените белези на която е изразителната напевност. Не са много стихотворенията в нашата литература, които да се претворяват така непринудено в музика, в художествени песни, както неговите. Прозвучали като песен в съзна нието на своя автор, те се стремят да се превърнат отново в песен...1 Разбира се, безсмислено е да се търси някаква пряка зависимост и механично съответствие между поезията и музиката. Тяхната връзка е вътрешна, тя се проявява не само във формалното изграждане на стиха, в неговата шлифовка, а най-вече в самото съдържание на поетическото произведение, иначе много лесно можем да обвиним поета във формализъм. Боян Пенев - не само ценител на поезията на Лилиев, но и автор на книга за Бетховен и изтънчен e изследовател на музикалното изкуство - пише остра реплика по повод една несъстоятелна критика във в. „Мир" против Андрей Стоянов, в която пряко засегнат и Лилиев. „До тая абсурдна музикална критика - казва той - твърде много се доближават ония наши самозвани литературни критици, които считат Лилиева за голям майстор на техниката, на формата, и не виждат никакво съдържание, никакво чувство в неговата поезия. В дадения случай А. Стоянов и Н. Лилиев са жертва на едно и също колосално безвкусие, което с единия си крак стои върху поезията, а с другия - върху музиката. Съпоставям ги не само поради това. С характера и съдържанието на своите преживявания, със своя стремеж към пълна хармония между личност и творчество, към вътрешно осмисляне на своето творчество Н. Лилиев и А. Стоянов твърде много се доближават един до друг и се обособяват като нещо изключително в живота на нашата поезия и нашето изкуство. "