Критика на превода или критика на преводната литература?

Може би заглавието на моя доклад ще прозвучи някому малко провокативно. Но никой. надявам се, няма да отрече, че тази дилема съществува реално в собствената ни критическа практика. Тя впрочем вече се приема като някаква безусловна даденост, която - и да не сме съгласни с нея - надали можем да променим. Ето само един пример: в задълбочения и аналитичен доклад на Любомир Илиев за теорията, историята и критиката на превода и преводната литература през 1983 г. (вж. сп. „Литературна мисъл", кн. 7 от 1984 г.) се оперира - като нещо естествено! - с двуделението на критиката на преводна творба „като книга“ и „като превод". И не е виновен авторът, защото той просто се съобразява с реалното положение на нещата... Оттук обаче възникват някои болни" въпроси, главните от които ще се опитам да поставя в по-нататъшния ход на изложението. А сега искам да насоча вниманието ви върху най-премълчавания от тях. Щом приемаме, че критиката на преводна литература и критиката на превода като изкуство могат да съществуват и поотделно (друг въпрос е трябва ли, кога и доколко), нека проследим разликата между тях в съдържателен аспект, а оттам - и с оглед общественото въздействие на критиката, което всъщност е основният показател за смисъла или безсмисли ето на нашите усилия. И без пространни теоретизации е ясно, че критиката на преводна литература разглежда творбата като идейно-естетически факт, без да преценява качествата на превода. Това, разбира се, я прави едностранчива и несправедлива по отношение труда на преводача. Но дори и такава, тази критика може да разчита на цялата аудитория на литературната критика. И обратно, чистата" критика на превода анализира само претворяването на произведението на български език, давайки във връзка с това съвсем бегла, повърхностна и несистемна информация за същността му като литературен факт. Така автоматически тя преминава в разреда „четиво за специалисти" и едва ли може да заинтересува някого, освен колегите преводачи, издателските работници и евентуално някои студенти, усетили вече влечение към превода... Безспорно реалното положение на нещата е по-сложно от абстрактните схеми. Първо, съществуват някои видове превод, които се нуждаят именно и единствено от такъв вид критика - синхронен, консекутивен, превод на техническа литература и пр. Те обаче не са обект на настоящия доклад, пък и в скоби казано - преценката им едва ли може да претендира за статута на критика в същинския смисъл на думата. И, второ - при появата на нов превод на класическа творба, която отдавна е позната на нашия читател, донякъде оправдано е вниманието да се съсредоточи предимно върху майсторството (или неумението) на преводача... Но това са, общо взето, изключения. А как да си обясним поредицата „не-частни случаи", когато се говори за книгата така, сякаш тя се е самопревела" на български; или - още по-лошо - разглежда се как е преведено нещо, без изобщо да се споменава какво е това „нещо "? Нека не забравяме и друго: от теоретическа гледна точка разглеждането на преводната творба „като книга" (да си послужа и аз с терминологията на Л. Илиев) е възможно; но преценката и само „като превод" е абсурдна!