Българската социалистическа литература

Един от най-трудните въпроси пред човека днес е въпросът за разширя ването и свиването на човешкото съзнание. Защото от онова, което се вложн в съзнанието, твърде много зависи какво ще „поникне" в социалната практика. Нищо чудно, че този въпрос интересува най-много поезията - историята на поезията е история на осъзнаване предела на човешките възможности (даже поражението чрез поезията може да зазвучи като победа - затова и във всяка победа съзираме „поезия"). Самото поетическо осъзнаване на тези предели предполага в някаква степен тяхното постигане; поезията винаги вижда у човека много повече, отколкото той изглежда, че е - и с това тя постоянно го разширява, разгръща. Поезията първа е открила човека като безкрайностзатова и свързваме безсмъртието с поезията, а поета - с пророчеството. Найсетне поезията е тази, която първа напипва пулса на живота, неговия ритъм - и трябва да го разшири до пулса на вселената. Или да преведе пулсациите на всемира на простосмъртния език на сърцето човешко. Това са две страни на ед на и съща двигателна тенденция, обаче не е без значение коя от тях поезията реализира в момента, коя от посоките е избрала. Внасянето на Космоса в съ знанието е поставяне на крайно напрегнат императив, вливане на грамадна енергия, ново целеполагане, което изисква подкрепата на времето. Такова проникване на високата мисъл в съзнанието не минава без съпротивата на уседчивите чувства (без чувството паметта няма да съхрани нищо - натрупаната информация не е памет, както ерудицията още не е талант). Същностни сили на поезията се сблъскват с устойчиви (и необходими) сили у човека и тази борба понякога намира лирически израз в думи като Пушкиновите: "Ум ищет боже ства, а сердце не находит". Спорът между мисъл и чувство, ведно със спора за надмощието на едното или другото в поезията, е стар поне колкото Библията, познат ни е и на нас, но той не е същностно делене в самата поезия, а само проекция на въпроса за съвпадането на аз-а" със себе си. И ето, когато търсим нови етажи в съзнанието, за да поместим Космоса в него, ние актуализираме въпроса за това съвпадение и частично несъвпадение: внасянето на голямото означава заставяне да преодолеем границата на мо ментното настояще с неговата затвореност - отвъд събитийната плът.... , защото красотата, малки Федър, е само път към духа", както твърди мъдре цът Платон.