„Литературният живот” на няколко фолклорни мотива у Пенчо Славейков

Постиженията на българската наука в проблемната област „фолклор - лите ратура" се придвижиха далеч напред през последните години. Същевременно в светлината на общите положения, все едно утвърдени или дискусионни, възникнаха и множество по-частни въпроси, чието решаване би хвърлило светлина върху творчеството на различни художници и върху моменти от българския литературен процес. Сред тях е и проблемът за съотношението между изведената напред човешка индивидуалност в личното творчество и надиндивидуалната художествена систе ма на народната песен. Той вече стана предмет на внимание във връзка с поезията на Яворов. 1 Поне толкова наложително еда бъде поставен и при Пенчо Славейков. Защото, от една страна, този поет най-последователно защищава лич ностното начало в живота и творчеството; от друга - напълно е наясно, че фолклорът не въздига отделната индивидуалност: „Най-ценното нещо в модерната изкуствена поезия - индивидуалната субективност, е без значение за народа, комуто е понятно и свойствено само онова, което досяга всички. Масата както у нас, така и навред по света куди и сподавя индивидуалното. С тази своя съще ствена особеност народната песен се възправя" срещу Славейков - това нито му пречи да се възхищава от нея, нито го ограничава да я използува в художестве ното си творчество. Нещо повече - от сблъсъка" между фолклорния материал и концепциите на художника се раждат едни от най-завършените му произведения. Рядко творческият му дух се е издигал така хармоничен, както в „Коледари", „Неразделни“, „Епиталамии“, „Чумави“, „Змейново любе“. В насрещната" художествена материя на народната песен Славейков най-добре намира себе си. Какво става с посоченото противоречие?