Към проблема за епичното в романите Иван Кондарев на Емилиян Станев и Тихият Дон на Михаил Шолохов

Успехите на българската литературна наука в изследването на историята и теорията на романа, постиженията на съвременното сравнително литературознание позволяват да се очертаят някои междунационални типологически сход ства в областта на голямата епична форма. В този план художествените завое вания на съвременния български роман е възможно да се разгледат не само в границите на националните измерения на жанра, но и да се сравнят с образци от други национални литератури, да се поставят в контекста на естетическите открития на световното литературно наследство. Тъкмо във връзка с националното своеобразие на романа Б. Ничев подчертава, че „цялото съдържание на българския романен опит не само може, но и трябва да бъде съотнесено към типологическите форми на жанра между другото, за да бъде оразличено на тех ния фон "1. Така биха могли да се набележат някои общи и частни закономерности в развитието на българския роман, да се разкрият изявите на тези закономерности в многообразието от национални форми и индивидуално-творчески решения. Родството на епичното в такива художествени структури като „Иван Кондарев“ на Ем. Станев и „Тихият Дон" на М. Шолохов може да бъде изходна основа за сравнение, върху която да се покажат сходни черти на българския роман с едно от най-значителните явления на този жанр в съветската литература. „Тихият Дон" е един жалон не само в границите на националната територия на руската литература от ХХ в. Той е една от онези духовни арки, под които е минавал и ще минава не един художник, дълго вглеждайки се в нея. Творбата на Шолохов въплъщава богат исторически, философски, нравствен и литерату рен опит, излъчващ диханието на бурна, изпълнена със съдбовни събития епоха, носещ наследствените белези на голямото реалистично изкуство на Лев Толстой, опит, съдържащ чертите на самобитното, националноспецифичното, но на нещо общовалидно, закономерно.