Евтим Евтимов

Корените на поезията на българския народ идват от дълбочината на вековете. Те са расли, преплетени с поетическото творчество на другите народи, на цялото човечество. В много отношения природата на тези корени е единна у руския и у българския народ. Така е било в миналото, така е и днес. Но всички те са във веригата на времето. Всяка епоха е стъпало към бъдещето. Литературата се развива по пътищата на съсредоточеното осмисляне на явленията от действителността, съпоставени с дълбочинните явления на културата и науката. И в това с необикновена острота се открива творческото начало на най-добрите традиции за художествено осмисляне на типичното в живота, устремеността към бъдещето. Не без причина съществува изразът, че човек е длъжен да посади и отгледа поне едно дърво в своя живот, за да затвърди и укрепи онези корени, чрез които е свързан с родната земя. В това е вярата на човека в утрешния ден, която го заставя да мисли не само за насъщ ния хляб, но и за бъдещето. Посаждайки дърво, човекът като че ли казза: може би няма да ми се удаде да събирам реколта от него, но ще дойдат да ме сменят други и те ще вкусят сладките плодове. Природата на поетичния талант е винаги необикновена, пълна със своеобразие. Привлича свежестта при възприемането на живота, свежестта в предаването душевното състояние на човека, която усещаш благодарение на худож ника на словото. Истинската литература е неделима от възникването на новото в природата и обществото. Поезията, ако това евисшият израз на словото, винаги съдържа в себе си известна тайнственост - свое собствено, единствено видение, нещо ново и неповторимо. Със стиховете на съвременния български поет Евтим Евтимов, чието творчество е озарено от ярък поетичен талант, ми се случи да се запозная за пръв път в планинското градче Банско, скътано в самото подножие на Пирин. На родната земя на великия поет Никола Вапцаров, родил се с вик по сянката на Пирин и загинал от ръцете на фашистките палачи с революционна песен на уста. Нався къде се извисяват причудливо гигантски скали. Лъкатушат пътища, които хората прокарват сред вечните планини. Евтим Евтимов произхожда от този планински край, където снежните върхове на Пирин се съединяват със скалистата верига на най-високата българска планина - Рила. Според думите на древния поет това е кът от Алпите, хвърлен в сърцевината на Балканския полуостров. Тези изумителни места са възпети някога от Овидий в неговите „Метаморфози". За тях е писано много.