Литературни списания от Австрия, Италия и Испания

В разглежданата книжка, посветена глав но на творчеството на Франц Кафка, цен трално място заема изследването на френския германист Клод Давид „Портретът на художника". В него се анализират някои основни мотиви, залегнали най-вече в разказите на Пражанина. В писмата до Макс Брод и Фелице Бауер има много места, в които Кафка изтък ва значението на писателския труд за своя живот. Макар тези места да са цитирани и коментирани до втръсване, повдигнатите в писмата въпроси остават все още обгърнати в мрак. Защо Кафка е обрекъл на гибел ця лото си творчество? Каква художествена форма му се е мержелеела, която той никога не е успял да постигне? Защо това негово мъчително писане се е превърнало в сми съл на живота му? Мъчително не само поради многото безсънни нощи и дългите пе риоди на стерилност, но преди всичко понеже той гледа на писането като на някакво низвергване в пъкъла. Но как тогава това общуване с тъмните сили на ада той може да нарече „форма на молитва"? Защо в едно писмо до Макс Брод Кафка определя писателя като изкупителна жертва на човечеството, която му позволява да се наслаждава на един грях невинно, почти невинно"? Клод Давид си поставя за задача в сту дията си да хвърли известна светлина върху този проблемен комплекс, като предварително прави уговорката, че въпросите са изключително трудни, почти неразрешими. В творчеството си Кафка често изобразява писателя: авторът показва сам себе си, докато пише, художникът рисува собствения си портрет. На други места той се опитва да обхване с думи възникването - или почесто невъзникването на вдъхновението. В различни текстове чрез измислени образи се представя проблематиката на писането, неговият смисъл и предназначение. Така сред първите записки в дневника на писателя от 1910 г. има едно място, където Кафка седи пред писалището си и нищо не му идва на ум. Тогава той прави отчаяния опит да намери в литературното си безсилие извор на вдъхновение; описва сам себе си на работната маса, която се превръща в нещо като театрална зала. Плотът на масата става партер, а пишещият е сцената, към която всички предмети в зрителната зала са Вперили очи. Така творчеството и вътреш ното изпитание, проверката на публиката се сливат при Кафка в едно цяло, заключава Клод Давид. За да изобрази своя работен процес, Кафка обикновено прибягва към различни метафори. В тези случаи, посочва френският германист, интерпретацията никога не може да се смята за сигурна, но все пак тя предлага известни насоки. Така например разказът за еберфелдските коне, възникнал вероятно през 1915 г., в основата си се отнася до писателския труд. Някой си Карл Крал успял в Еберфелд да научи кон да смята. Но един млад и честолюбив студент решава да извърши същия опит, като постигне още по-големи резултати. Пред родителите той премълчава намерението си, защото тези бедни търговци в провинцията не биха разбрали неговите надежди. За да покрие разноските по своето начинание, той трябва да дава цял ден частни уроци. С настъпването на нощта за него започва същинската работа. „Раздразнението на човека и животното, докато будуват и се трудят през нощта, е изрично предвидено в плана му. Той не се страхува като други вещи лица от буйността на коня, дори я подбужда, стреми се да я предизвика, макар и не с помощта на камшика, а чрез стимулиращото въздей ствие на постоянното си присъствие..." - четем в разказа. Намекът за късащия нервите нощен писателски труд на Кафка е тук съвсем очевиден, смята Клод Давид. Също и честолюбието на този труд, което той първи развенчава и осмива, намира своя израз към края на разказа - студентът не желае да се задоволи само с частични успехи, както своите предшественици, а веднага се устремява да постигне цялост и дълбочина: „Грешките на другите коневъзпитатели понякога му изглеждаха тъй ужасно ясни, че тогава у него се пораждаше дори подозре ние към самия себе си, защото бе почти невъзможно един единствен човек, при това неопитен, понесен напред само от непрове рено, но все пак дълбоко и пламенно убеж дение, да се окаже прав пред всички познавачи."