Литературни списания от Австрия, ФРГ, Испания

В рецензираната книжка привлича вниманието есето на Курт Клингер „Изкуството на фрагмента. Към въпроса за пръснатите и непубликувани стихотворения на Рилке." Курт Клингер изхожда от тезата, че един голям поет не пише незавършени стихотво рения, неговите творби могат да бъдат само недовършени или такива, които не позволяват да бъдат доведени докрай. Особено лирическото творчество на Райнер Мария Рилке сякаш потвърждава тази според автора пре тенциозна теза. Едва след публикуването на неговото литературно наследство в многотомника „Събрани съчинения“ (1955-1966) става ясно, че поетическото дело на Рилке е прорязано от особени разграничителни линии, които очертават нещо повече от от делните стадии и фази на художествено развитие. Авторът отбелязва, че Рилке еотхвърлял като неподходящ за себе си традиционния вид стихосбирки и тъкмо това е причината да се запази толкова дълго в тайна, може би за първи път в немската литературна история, цяло едно „съкровище" от лирически находки. Постите от класическия период, както и тези на XIX в., са разбирали под сти хосбирка едно свободно разчленено подре ждане на стихотворения, което по всяко време е можело да се разшири с нови творби. Разграничителните белези са били твърде условни или формални - в същност всички тези поети са създавали една единствена лирическа книга, чийто първи том са предста вяли в младежките си години и са я завършвали, многократно обогатена, вече като старци. По-значително разчупване на този събирателен метод извършва в същност Гьоте в своя „Западно-източен диван". Но дори по времето на Рилке още съществува тази практика и тя се използува от неговите съв ременници. В своите „Първи стихотворения", а сетне и в „Ранни стихотворения" Рилке вече подготвя един друг свързващ принцип, който схваща стихотворението вече не като изолирано цяло, а като брънка от обединена, цялостна мисловна и емоционална верига. Затова пък Рилке остава незасегнат от идеологията на „цикличните стихотворения", каквито Стефан Георге подрежда в херметични кръгове. Също така Рилке не може да бъде смятан за предшественик на поетичните „мраморни дворци", каквито пък Йозеф Вайнхе бер изгражда с математически изчислени колони от стихове в книгата си „Между богове и демони". За лирическите творби на Рилке от самото начало е характерен стре межът към обединяване по предварително осъзнат план. Книга от такива стихотворения се превръща в огледало на всички желани, узнати, предчувствувани от поета светове - или пък в тяхното противоречие: един новопридобит или новороден космос. Тези сти хотворения свидетелствуват, че са произлезли от едно общо вдъхновение или гравитират около едно вълнение, стремят се към него, проникват в него. Това движение към сърцевината“ е духовният двигател още в първите стихосбирки на Рилке, преди той да се прояви с такава поразяваща сила в книгите му „Часослов“, „Дуински елегии" и „Сонети към Орфей". Така погледнато, „Кни га на образите“ (1902—1906) се различава от „Нови стихотворения" (1907) по това, че съзерцаващият субект се оттегля от танца на въображението и се обръща към по-настоятелния призив на обектите да бъдат обхванати зримо - ала тези стадии не се различават в тяхната синоптична амбиция да обхванат с помощта на езика всички постижими явления на опита и така да се докоснат до „ядката на всемира", до тайната на битието, до двигателя на нещата", да бъдат Вдъхновени от него и да се поставят в негова служба.