Васил Попов

Първата книга, която издава писателят Васил Попов, е озаглавена кратко и непретенциозно „Разкази“ (1959). Тя не поражда сърдечно посрещане от страна на литературната критика. Наистина, в нея не всичко е равностойно, както в повечето случаи става с цялостната дебютна творческа изява, но има нещо, което би трябвало да ни накара да погледнем зад схематичното подреждане на художествените ценности, за да можем да посочим повече чрез интуицията си, откол кото с конкретната фактологична доказателственост скритите тенденции на бъ дещото творческо развитие. Сега е далеч по-лесно, когато е излязла и последната му до този момент книга „Самолет от Цюрих" (1980), когато имат свое самостоятелно литературно битие романите: „Времето на героя“ и „Низината", сборникът с разкази „Корените". И така, щом като днес ни се налага да осмислим значимото в повече от двадесетгодишното творческо присъствие на Васил Попов в съвременната ни бъл гарска проза, то ние не трябва да пропускаме, че в своята първа книга писателят ще загатне без поза, но в същото време, категорично, че голямата му творческа цел ще бъде свързана с постигането на дълбокия вътрешен катаклизъм в човешката душевност, където рефлектират обществено-историческите промени в съв ременната действителност. Ето например в разказите от втората му книга „Човекът и земята“ вече отсъствува опосредованото отношение на автора към сюжета, действителността вече се е превърнала в лични преживявания и чувства, в индивидуален творчески опит, в художествени обобщения. Тук писателят ще постави и един от главните конфликти в бъдещото си развитие - социалистическото осъвременяване на българина", както сполучливо ще го формулира рано починалият литературен критик Цветан Стоянов. И наистина без всякаква идейна преднамереност в разказа „Спокойствие“ се появява образът на повале ното от трактора дърво с корени, които стърчат в небето. В многопосочния художествен подтекст на този образ се съдържа творческата тенденция на философско-психологическото осмисляне на социалните и нравствените процеси в българското село като следствие от социалистическите преобразования. В търсенето и постигането на изконната връзка човек - земя, човек - общество семантиката на съществителното „корени“ ще придобива все по-богат художествен подтекст, ще служи за вътрешна връзка между отделните белетристични Книги на Васил Попов.