Научните публикации на „Под игото” от Милена Цанева

Малко са онези книги, към които човек изпитва духовната потребност да се връща през десетина години и които при всеки прочит открива по новому. За нас, бълга рите, такава вечна книга е националната епопея - безсмъртният роман на Иван Вазов „Под игото". Първото ни съприкосновение с книгата се губи в годините на ранното детство, когато въображението ни лесно се пали от чудните приключения на Бойчо Огнянов: после идва юношеската среща - пламенна, възторжена (често пъти изкуствено схематизирана от учителите по литература), когато започваме по-дълбо ко да чувствуваме силата на българските корени, когато се опияняваме от съзнанието за национално величие. Всяка след ваща среща е приближаване към зрелостта - приближаване към дълбокия и вече не така възторжено-безкритичен размисъл за трагичната българска съдба, за всеобхват ността на българската духовност. В годините на творческата и духовна зрелост Милена Цанева ни поднася своя та книга - размисъл за Вазовата епопея. Дълъг е пътят към този връх в творче ството на видната наша литераторка. Вече години пътува тя из света на народния поет, години наред неговите герои са и нейни, нейни са неговите творчески тре воги и вълнения. Само пълното проникване в душевността и в лабораторията на писателя може да доведе до откриването на нови ценностни пластове в така старателно анализираната от няколко поколения литературоведи книга. Милена Цанева, разбира се, не отхвърля натрупания от предшествениците опит. Напротив, ясно е, че тя дълго и старателно е изучавала и прецеждала всичко найценно и полезно казано до днес за „Под игото". Но тя не се превръща в добросъвестен компилатор: създала си ясна представа за постиженията на литературната наука в тълкуванието на романа, Цанева тръгва по свой, неотъпкан път към исти- ната. Минаха годините, когато литературна История значеше изброяване на факти, безцелно търсене на прототипи, шаблонизирани обобщения. Съвременният литературен историк трябва да бъде универсална творческа личност. Да съчетава таланта на писателя със задълбочеността на уче ния, да бъде изключително ерудиран, да не изостава нито крачка от постиженията на съвременната литературна теория, да умее да отделя голямото, общозначимото от дребното и преходното, да бъде остро съвременен, т. е. пределно верен на епохата, за която пише, и в нея, чрез нея да открива непреходното, вечното. Ако приемем, че „Под игото" е голямото откритие на българската литература, то книгата, която сега рецензираме, е откри тие на едно откритие. Тя носи всички основ ни белези на компетентния научен труд: информация, синтез, интелектуалност, методологическа яснота. Можем да приемем една най-обща схема на изследване, осъществена от Милена Цанева с голяма вещина. Тя започва търсенията си от наблюдения върху творче ската личност - сумира личните наблю дения на Вазов, обективните и субективните влияния върху творческия му мир, като по този начин създава пълна представа за микросредата, за онзи пълнокръвен битово-исторически живот, който за много изследователи на Вазовото творчество се оказва достатъчно основание да нарекат твореца „енциклопедист на българския живот " от онова време. Милена Цанева търси по-дълбоки основания за толкова задължаваща характеристика. Тя разкрива взаимоотношенията на творческото дело с националната кул тура и народопсихологията, за да ни издигне към макросредата - към света на непреходните идеи. Вазовата Бяла черква е Сопот, но е и България: Вазов „успя да превърне временното във вечно, националното - в общочовешко" (с. 192).