Две писма на Константин Константинов

Един ден през 1940 г. собственикът на издателство „Златни зърна“ Славчо Атанасов дава малко френско томче със заглавие „Земя на хората" на Константин Константинов и му пред лага да го преведе. Така бележитият български писател се „запознава" с Антоан дьо Сент Егзюпери. В своето есе за автора на „Южната поща" Константин Константинов си спомня: „Онова първо денонощие, когато изгълтах, задъхан от възторг, малката книжка от 150-200 страници, както и месеците, когато я превеждах въпреки усилията при почти непреодолими мъчнотии, въпреки ядовете от несъвършенствата на работата ми, бяха едни от най-хубавите в моя живот. Беше едно изключително събитие, което преобразява човека, ражда някаква истинска страст за потопяване все по-надълбоко в тая безименна наслада, от която няма да се отървеш, докато можеш да мислиш и чувствуваш. То беше очарование, дълбока почит и смайване: тук нямахме работа само с един даровит писател - имаше нещо много по-голямо и по-сложно." „Земя на хората“ излиза през 1940 г. със заглавие „Ветрове, пясъци и звезди" (заглавието на американския превод). През 1943 г. по поръка на издателство „Перун“ Константин Константинов превежда втора книга от Сент Егзюпери - романа „Нощен полет". Книгата обаче не се напечатва поради ликвидирането на издателството и ръкописът остава у преводача. След Втората световна война Константин Константинов се стреми непрекъснато да изрази по някакъв начин изключителната си привързаност и уважение към Антоан дьо Сент Егзюпери. И през 1963 г. издателство „Народна младеж" пусна в 90 000 екземпляра неговия превод на „, Малкият принц“. Книгата предизвика шумното одобрение и възторга на читателите. Това като че ли окуражи издателите и К. Константинов да се заемат с превода на други творби от станалия вече класик френски моралист. Константин Константинов се зае с присъщото си усърдие и безкомпромисност за работа. Той преведе отново „Земя на хората“ и „Нощен полет", а след тях дойде реда на „Боен пилот и „Южната поща". Константин Константинов работеше с чувството, че върши свето дело. Разбира се, това беше негово дълбоко вътрешно чувство, което той не изразяваше дори и със случайно изпусната дума. По едно време, в началото на 1964 г., Константин Константинов спомена, че е спрял временно превода на „Южната поща", защото някои думи и изрази въпреки неговите усилия (а той знаше блестящо френски език!) не могъл да преведе точно. Спомена също, че е писал за уточняване на някои изрази до своя позната в Париж. След като К. Константинов почина, неговата сестра Донка Константинова ми предаде черновите на две негови писма, които изясняват някои подробности около превода на „Южната поща". Те са белег за високото чувство за отговорност към българската литература и към бъл гарския език, към автора и към най-големите духовни измерения на времето ни. Белег са и за неповторимата възрожденска личност на Константин Константинов. Черновите на писмата са писани на форматна хартия 22 см на 17,5 см, чисто бяла, с традиционното за К. К. зелено мастило. Н