Паисий Хилендарски от Христо Христов

Навършването на 250 години от рожде нието на Паисий Хилендарски бе повод за появата на нови проучвания върху живота, личността и епохата на първия български възрожденец. Между тях книгата на проф. Христо Христов привлича вниманието като опит за цялостно осветляване на истори ческите аспекти на сложната и многостранна Паисиева проблематика. В няколко кратки уводни думи авторът еобосновал необходи мостта от ново монографично изследване, като изтъква, че въпреки наличието на голяма по обем научна литература върху Паи сий далеч не всички въпроси могат да бъдат считани за задоволително решени. По тази при чина предлаганият труд си поставя за за дача да разкрие върху широка изворова Основа икономическото, социалното и културното положение на българския народ през осемнадесети век“ и върху нея да очер тае личността и подвига на Паисий". Напълно вярна е констатацията на автора, че в литературата за Пансий Хилендарски Някои схващания са остарели, други се нуж даят от допълнителна аргументация, а трети направо са отречени от научната критика", което налага да се подложи на критичен разбор всичко писано за Паисий, както и да се даде преценка за това, което енапра вено и което предстои да бъде направено". Въпреки че трудът не преследва толкова широки задачи, тези мисли разкриват добре отправната точка и целите на изследователя. В композицията на своята книга проф. Хри сто Христов еизбрал една нова и интересна постройка. Встъпителната глава е посветена на „Света гора и светогорските манастири", т. е. има за цел да покаже онази интелекту ална атмосфера, в която израства и се оформя личността на Пасиний. Чрез привличането на нов или неизползуван досега цялостно изворов материал (сведенията на френския учен от XVI в. Пиер Белон, данните на английския консул от XVII в. Пол Рико описанията на известния украински пъте шественик Василиий Григорович-Барски) авторът е успял да нарисува вярна и убеди телна картина на обстановката в голямата Монашеска република, показана като един от най-важните духовни центрове на Балканите през епохата на робството. Особено внимание еотделено на манастирите Хилендар и Зограф, като еподчертана, от една страна, ролята им в съхраняването на бъл гарската книжовна традиция, а, от друга - убедително е разкрита връзката им с българските земи през XVII-XVIII в.. когато те се свързвали все повече и повече с реално съществуващия свят и ставали организатори чрез многобройните си метоси на народната просвета, култура и духовен живот". С редица фактически данни е показана голямата материална и морална помощ, която тези манастири са получавали ст българското население. Авторът акцен тува върху ролята на светогорските манастири като крепост на източното православие, но наред с това обръща внимание и на новите повеи в интелектуално-просветния живот на Атон, преди всичко на краткотрайно просъществувалата Атонска академия на Евгений Вулгарис (закрита през 1758 г.), едно доказателство, че през XVIII в. „наред с традиционнното мислене в Света гора си пробивали път и нови идеи". Втората глава на книгата „Османската държава и българският народ през XVII век“ принадлежи към най-ценната част от труда, особено като се има пред вид колко все още фрагментарни и непълни са науч ните познания за обществено-политическата и икономическата обстановка на Балканите през осемнадесетото столетие. Чрез прив личане на нови убедителни факти авторът се обявява против традиционните схематични схващания, които представят обикновено развитието на Османската държава през XVIII в. „като процес на непрекъснат упа дък и разложение на военно-феодалната система". Той приема тази постановка за вярна само в общи линии и основателно отбелязва, че упадъкът и разложението не се развивали равномерно в хронологичен и териториален аспект. Освен това те били съпътствувани от зараждането на нови социално-икономически явления и процеси, които внасяли промени в структурата на феодалното общество". Ето защо, след като се спира твърде обстойно на разрухата и кризата в Османската империя, свързани с военните неуспехи в края на XVII и началото на ХVIII в., авторът обръща внимание на един много важен факт - 30-годишния мирен период, започнал с подписването на Белградския мирен договор с Австрия в 1739 г. и продължил чак до 1768 г., който създава условия за стабилизация и развитие на стопанския живот. На фона на засиления упадък на военно-феодалната система е показано израстването на нова социална сила - аяните.