Историческа съдба и съвременност от Петър Динеков

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".