Живи като живите от Христо Радевски

Ако преди десетина години някой би пожелал смъртно да обиди един писател, той трябваше да му предложи да се погрижи за спомените си. Според тогавашните схващания спомени пише оня, който вече е приключил своя творчески и му предстои да приключи и жизнения си път, та затова трябва да се избърза, да се изпревари онази с косата... Cera нещата се промениха коренно. B тази мемоарна жега комай всичко живо пише спомени - и стари и млади, и тези, които имат за какво, а още повече другите, които нямат какво да кажат и оставят на потомците освен амбициите си. Неволно си спомних всичко това, когато прочетох спомените на Христо Радевски „Живи като живите“. която Издателството на БКП неотдавна предложи на читателите. И се зарадвах, защото в много отношения книгата е хубаво изключение. Преди да започне своя разказ, авторът е счел за потребно да направи една „необходима уговорка". Той държи да бъде наясно с читателите - ще говори за известни личности, за които и други преди него са говорили. В последна сметка в живота те не са познавали само него и той не е познавал единствено тях. На второ място Радевски точно формулира авторската си задача и цел: „Защо пиша за тях? Защото тяхното дело има широко обществено значение. То е и ще бъде - трябва да бъде! - вдъхновителен фактор във възпитанието на нашата младеж. И това, което съм забелязал и разправил за тия хора - прибавено към казано от други за тях, - ще помогне за по-правилното тълку ване и изучаване на делото и личностите им.