Публикувана на
Free access
Резюме
През 1922 г. двадесетгодишният кази под наслов „Синята хризантема". Светослав Минков публикува първата си книга с раз димир Полянов, роден три Той дебютира успоредно със също младия тогава Вла години по-рано. Сборникът с разкази на втория беше озаглавен „Смърт". Не след дълго време техните имена се появиха на страниците на списание „Златорога, около което бяха групирани едни от най-известните на времето писатели. Приятели на Минков обичаха да се шегуват с наслова на книгата му, питаха го в коя градина е видял „синя хризантема", когато хризантемите са обикновено жълти и бели. Разбира се, шегата не дразнеше, нито сърдеше Минков, той приемаше закачката с онази типична минковска усмивка, в която имаше и свян, и загадачност. Не отговаряше с думи, беше по пр ирода мълчалив, бих казал дори затворен в себе си. В ония години Минков обичаше все пак срещите в прихлупените софийски кръчми, и там сред приятели, в мъглата на тютюневия дим, пред чаша вино, той ставаше словоохотлив и говореше, разказваше по-скоро неща, понякога твърде причудливи, невероятни, в които сякаш вярваше, защото това, което казваше, имаше акцент на вяра, на убеждение. Но беше забавен.


Спомени за Светослав Минков

  • Издател
    Печатница на Държавното военно издателство при МНО
    Обхват на страниците:
    100
    -
    103
    Брой страници
    4
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Ключови думи
    Резюме
    През 1922 г. двадесетгодишният кази под наслов „Синята хризантема". Светослав Минков публикува първата си книга с раз димир Полянов, роден три Той дебютира успоредно със също младия тогава Вла години по-рано. Сборникът с разкази на втория беше озаглавен „Смърт". Не след дълго време техните имена се появиха на страниците на списание „Златорога, около което бяха групирани едни от най-известните на времето писатели. Приятели на Минков обичаха да се шегуват с наслова на книгата му, питаха го в коя градина е видял „синя хризантема", когато хризантемите са обикновено жълти и бели. Разбира се, шегата не дразнеше, нито сърдеше Минков, той приемаше закачката с онази типична минковска усмивка, в която имаше и свян, и загадачност. Не отговаряше с думи, беше по пр ирода мълчалив, бих казал дори затворен в себе си. В ония години Минков обичаше все пак срещите в прихлупените софийски кръчми, и там сред приятели, в мъглата на тютюневия дим, пред чаша вино, той ставаше словоохотлив и говореше, разказваше по-скоро неща, понякога твърде причудливи, невероятни, в които сякаш вярваше, защото това, което казваше, имаше акцент на вяра, на убеждение. Но беше забавен.