Емилиян Станев. Наблюдения върху формирането на поетиката му

Преди няколко години един мой съселянин, страстен ловец, ме взе със себе си на лов. Но едва привечер, когато се връщахме, той даде знак, че е видял нещо и ми прошепна да спра и мълча. Той се нацели към телефонните жици. На тях се бяха сгушили като че в съзерцание на все побледо аленеещия запад, две гургулици. Едната трепна и неочаквано бързо напусна другарката си. Другата дори и не забеляза, остана все тъй не подвижна. В този миг от пушката се разнесе рев. Птичето подхвръкна на горе в някакво последно усилие и стремително, почти отвесно падна на зе мята. Дори бедната и суха растителност на стърнището го скри. Когато моят приятел донесе още пърхащата, болезнено притворила очи птичка, в един миг и двамата засрамено гледахме полуотворената й човка. Моя съселянин веднага се съвзе, прибра гургулицата, започна да разказва невероятни ловни истории. За станалото той очевидно мислеше толкова, колкото и жена му за кокошката, след като и отреже главата на грапавия дръвник. Аз слушах разсеяно и си спомнях онзи миг B И разказа на Емилиян Станев, когато простреляната писклива кана политва по същия начин, а гората я скрива от очите му, за да потули едно убийство. Беше ми ясно, че моят спътник не виждаше нищо особено нередно в току-що случилото се, него тази история повече не го занимаваше. А защо Емилиян Станев като че го преследват подобни спомени, защо иска да се освободи от нечий натрапчив поглед, защо винаги в подобни случаи говори за... убийство? Не поради нашето лековерие ли прие маме тези разкази за „ловджийски"?