Георги Жечев

От литературния кръжок „Луч" в Ямбол (1912 г.) до Гео Милевия „Пламък" (1924) Георги Шейтанов изминава интересен път на революционер и поет, за когото борбата и поезията са неотделими, защото в тях е истинският живот - живот дори И в смъртта. Закърмен от революционните идеи в най-крайните им прояви, още като ученик в гимназията Шейтанов тръгва по трънливия друм на бунта и борбата. Буен, непримирим младеж, той не може да търпи нито фелдфебелската дисциплина в тогавашното училище, нито кухите авторитети, нито несправедливостите в живота. Син на земедел ско семейство, отраснал сред сиромашкия квартал Каргона, още от детинство той вижда теглото на народа. Книгите му отварят очите. От книгите той научава, че мизерията и потисничеството ще бъдат премахнати, когато робът се разбунтува. И ето Шейтанов напуща гимназията и поема пътя на борбата. Първата му „акция" е - да подпали окръжния съд в родния си град, за да унищожи делата на подсъдими-другари. Отпосле той сам ще нарече „донкихотство“ тази и други подобни свои акции, от каквито е изплетен особено първият период от бурния му и кратък живот, изпълнен с много лъкатушки и завои. Защото революционният опит ще му подскаже, че само масовата акция и борба на трудещите се, въоръженото въстание и революцията са единствените пътища за събаряне на грабителския и потиснически капита листически строй…

Прокрустово легло" - не намирам друг по-сполучлив образ, за да характеризирам чудовищното дело на полицейската цензура през времето на фашизма у нас. Наистина тая цензура не режеше ръце и крака, не осакатяваше физически, както е правил баснословният ят Прокруст (с това се занимаваха други органи на Дирекцията на полицията), но та кастреше и осакатяваше идеи и схващания, а тая процедура беше много по-жестока, тя ванасяше много по-големи поражения. Дори в християнското евангелие е казано: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, но духа не могат, защото по-страшни са тия, които убиват и тялото и душата едновременно." Спомням си, веднъж в частен разговор един от някогашните шефове на цензурата Е. К. (сега покойник) се провикна с цинична откровеност: