Юлиан Вучков

Трудно е да се обхване развитието на нашата драматургия след историческия Априлски пленум на партията. Защото то тръгна в много посоки и се домогна до съвсем нови сфери на художествената изява, макар че продължи и постигнатото в най-добрите произведения от времето между 1944 и 1949 г. Регламентираното мислене от периода на култа към личността засегна драматургичната литература твърде дълбоко, защото влезе в рязко противоречие с нейната древна същност. Конфликтът е сърцевина на всяка пиеса, а той плашеше догматичните умове и се сблъскваше с грубото администриране на творческите процеси по принцип, с чиновническото вмешателство в замислите и в реализациите на писателското дарование. По-сериозният интерес към трудностите, противоречията и драматичните страни на общественото битие се възприемаше като съмнение и дори като недоверие в силите на социализма. Теорията за безконфликтността и за безпогрешния идеален герой издигаше преграда между драматурзите и света, тласкаше ги към разкрасената илюстрация на действителността, към едностранчивото осветляване на стълкновения и проблеми. Дори безспорният успех на утвърждаваните хора от живота получаваше съвсем принизен, художествен“ израз и олекваше, защото се представяше като безболезнен и наивен акт. Практиката нерядко противопоставяше идейния на художествения момент в драматургичните произведения. Обикновено те се рекламираха с оглед на подхванатата тема. Не се държеше сметка за обстоятелството, че доста от тях бяха далече от убедителното художествено осмисляне на действителността. Априлският пленум възстанови ленинските норми на обществения живот и пресече пътищата за тези аномалии в художествената дейност. Широко разгърнатото демократизиране на социалистическото ни настояще беше заложено в порасналото доверие към хората. Отвори се място за всички лични инициативи в интерес на обществото. Атмосферата на уважение към съзидателните възможности и към политическата зрелост на нашите съвременници изпълни представителите на художественото творчество с едно законно самочувствие и с една жажда за смела реализация на таланта. Партията далече не прекъсна връзките с творците, не увеличи разстоянието между себе си и тяхната практика, но ги заобиколи с голямата си вяра в силата им да провеждат ленинската априлска политика в областта на художествената култура. Тя насочваше и насочва художествения живот с необходимата зоркост, но и с разбиране на неговите сложности, с мъдър поглед за толкова социалната, но и толкова съкровената дейност на човека от полето на литературата и изкуствата.

През 1976 г. изд. „Български писател" публикува събрани съчинения на да И Рачо Стоянов в два тома. В първия от тях влизат комедията „Политикани", дра мата „Майстори“ и камерната пиеса „Пред заключената врата". Трудно е повярваме, че тези произведения принадлежат на един автор. Защото те са мно го различни от гледище на стила и като художествен подход към живота. Почти несъвместимите впечатления от тях не ни позволяват да говорим за строго единство на художествения почерк. Тяхното съпоставяне разкрива тематичното жанровото разнообразие на писателските търсения. Но по-изостреното вглеждане в тези творби ще улови някои безусловни предпочитания на драматурга. Явно е, че този автор няма слабост към външната динамика, че той тръгва от ярката изходна ситуация и търси нейното отражение в отношенията на героите, без да я детайлира, без да преувеличава значението на сюжета. Той разчита преди всичко на ефекта от словесната характеристика на действуващите лица. Неслу чайно доста от хората в неговите пиеси са красноречиви, а понякога даже и твър де словоохотливи. Рачо Стоянов очертава човешкото присъствие във фактите най-вече чрез словесните аргументи. Тази особеност лесно би могла да го доведе до умозрителното, дидактичното, декларативното звучене на конфликта. Но, общо взето, той преодолява или най-малко смекчава тази опасност, защото се стреми към високото емоционално напрежение на действието. Неговите ге рои са изпълнени от силни преживявания дори когато изглеждат сдържани и не се оказват особено инициативни, въпреки че положението им е твърде кри тично. Обикновено те са обхванати от една водеща страст, която поддържа температурата на изображението и то се оказва притегателно даже когато се задържа на едно място и не разкрива нови моменти от същността им, от поведението им. Найден („Майстори") е обхванат от завистта, Живко („Майстори") от жаж дата за разплата, Ханджиев („Политикани") от властолюбието, Вяра („Пред заключената врата") от ревността, но всички тези състояния преминават през различни степени, които разнообразяват атмосферата и характеризират разви тието на конфликта. И От художествена гледна точка трите пиеси на Рачо Стоянов са съвсем не равностойни. „Майстори“ е несравнимо по-зряла творба от „Политикани" „Пред заключената врата“. Тя е пример за драматургично майсторство в редица отношения. Другите две произведения са далеч под нейното равнище, макар че имат своите плюсове, че те са любопитна основа за създаване на театрални спектакли. Но и трите творби представят Рачо Стоянов като рядко емоциона лен автор, който поставя не само реални, а и значими, трайни, привлекателни проблеми.