Юлия Кръстева

Думата бе употребена за пръв път от Сартр „Един от най-особените белези на нашата литературна епоха е, че тук-там се появиха раздвижени и чисто негативни произведения, които бихме могли да наречем антиромани. В тази категория бих подредил творбите на Набоков, на Евелин Во и в известен смисъл „Фалшификатори на пари" (на Андре Жид). Антироманите запазват външния вид и контурите на романа; те са творби на въображението, които представят фиктивни герои и разказват историите им. Но това е, за да ни разочароват по-силно: касае се да се постави под съм нение самият роман, в момента, когато ни се струва, че се изгражда, да се разруши пред очите ни, да се напише романът на един роман, който не става и не може да стане, да се създаде една фикция, която, съпоставена с големите композиции на Достоевски и Мередит, е това, което е картината на Миро „Убийство на живописта" в сравнение с Рембранд и Рубенс."

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.