Илиан Генов

Литературната гледна точка е твърде широка, за да обхване феномена лич ност. Общофилософски, юридически, социологически и исторически - това са гледни точки, които взаимно се сплитат в литератураното възприятие на света. В един общ смисъл всяко произведение засяга съдбата на човешката личност. Едва ли е необходимо литературният анализ да е кой знае колко проникновен, за да стане ясно, че произведението се гради от конфликти, свързани с отделното човешко същество. Исторически появата на личността като самосъзнание създа ва и самата литература. Отделянето на протагониста в древногръцкия хор поражда драмата. Героят едраматичен, решим ли, че неговото обособяване е конфликт с хора. А след това вътрешното съзнание за неповторимост, за начало и край, раждането и смъртта, това го прави трагичен. Трагизмът произтича от лич ността, от самосъзнанието й като единствена. Ако се абстрахираме от нея, изчезват мигновено и драмата, и конфликтът. И на актьора не му остава друго, освен с една крачка да заеме отново мястото си в хора. Остават жанровете лирика и епос. Ала и те са безкраен разказ за лични съдби, които съхраняват и олицетворяват историята на цели народи. Средновековието гледа идеално на личността. Разбира я като форма на човешката общност, като държава - това е кралят. Неговата фигура е образец. Той е единствената личност в средновековната държава. Църквата издига човешката личност до символ на народ, държава, власт и форма на живота. Така се отрича личността на отделния човек. Какво е суверенът? Човешка същност, превърната в образец. Едно всеобщо Его, знак, който бележи силната позиция на мъжа. Мъжът господствува реално в качеството си на суверен и връх в обществената пирамида. Всеобщо, изначално господство на единичната човешка същност - това емонархията. Кралят ежив човек. Един нечовек, чието съще ствуване има строго примерна функция. Той представя свят на образци. Наричат го ритуална фигура. А реалното човешко същество? Отказва ли се църквата от него, след като го абсолютизира така? Изглежда, нехуманно го изоставя на произвола му и жестокостите на света... Благосклонността на краля и пътят към двореца са единствена възможност за човешка самоизява. Само вярност към господаря и пълно отричане от собственото Аз. Смисълът на човешкия живот епреклонение пред суверена, друга алтернатива няма. Като попли през целия си живот по стълбите към двореца, средновековният човек доближава своята абсолютна противоположност - суверена личност. Ето смисъла в живота му - да изгуби своя та реалност и стане реален представител на висш и безусловен свят, учреден от бога, да остане монарх. Да стане нечовек като церемониалната фигура на краля. Не ели това смъртта, и животът - стремеж към смъртта. Това е и властта.

Празник на свободния човешки разум - така се разбира онази епоха, определяна като Просвещение. И понеже се назовава период от време, историческата гледна точка налага възгледа, според който този прелом се разбира като движение, в най-общ социално-политически смисъл. Насочено срещу определен ред, то бележи края на една форма на живот, буквално срутва феодализма, за да възвести онзи поврат, така демократично издигнал човека, познанието и вярата в него. Човекът е изместил божеството. Началото еРенесансът, откъдето с посредството на античния образец пребъдва идеята за човека, за да стане реалност два века по-късно. Тържествува идеята, сътворява се нова реалност, господствува вярата в силата на универсалния човешки разум. И макар казаното едва ли да създава пълна представа за действително основни изменения в конкретен социално-политически и културно-исторически смисъл, на които гледаме като последица от дълговременно развитие на идеята, дошла от независимия ренесансов град, за да стане реалност едва в XVIII в., все пак редуването - идея - реалност, - несъмнено процес, можем да видим в неговата абстрактност и като принцип. Не само последователност, но и едновременност, където идеята в същността си се оказва привнесена в определено време минала реалност. Ренесансът въздига идеята за човека изобщо чрез древна Елада, чрез идеалното присъствие на класическата древност, която тук тласка, тика напред и съпътствува разви тието на обективен исторически процес, който, така да се каже, класичен, като духовна форма, заживява през XVIII в. самостоен живот. Или античността присъствува тук един вид функционално - чрез образеца се претрансформира настоящето, при което древността - идеята за сила и хармония е изпълнила практическа, за определено историческо време цел - настьпили са социално-политически промени, изменена е структурата на едно общество с посредството на духа. Тук Гьоте не е изключение. И в този смисъл след Гьоц фон Берлихинген" и едно пребиваване в Италия, което прави все пак идеите на „Буря и натиска минало, благородната простота на виденото в Рим, несъмнено принадлежи на XVIII в., века на Просвещението. На това време е белег стремежът към национална по дух култура, нему е присъща и онази въз вишена диалектика, където миналото, романтично приповдигнато, трябва да възпита едно общество; където миналото-идея съгражда основите на ново обществено начало и по този начин, дала тласък, идеята става реалност. Отдадена в служба на Диана и подвластна на непреодолим стремеж към родната страна - Микена, жрицата Ифигения отклонява предложение за женитба, направено от покровителя й тавридския цар Тоас. Това е причина в гнева си той да въведе отново стародавен обичай, при който в чест на богинята Диана принасяли в жертва хора - обред, запретен от самата Ифиге ния в качеството й на жрица. По традиция такава била участта на всички чужденци, попаднали в далечната страна, и след решението на могъщия властелин угрозата надвиснала върху пристигналия по повеля на Аполон (брат на Диана) Орест - роден брат на Ифигения. В хода на борбата за неговия живот между жрицата Ифигения и царя Тоас в същност се срещнали цивилиза ция и варварство, културно осмислена родовост и сурова примитивност, духовна и светска власт, като това взаимоотношение в един по-висш смисъл може да се мисли като съотносимост на идея реалност. Било съдено боговете да въздадат на скитския владетел Тоас онези съдбоносии обстоятел ства, поради което настанали промени, които издигнали Таврида до възродената Микена. Троя била опожарена и гневът на богинята Диана бил причина за тежко условие пред тър жествуващия победител. Достигнал Авлида, непреодолимо препятствие изникнало пред гръцката войска - попътният вятър стихнал. Агамемнон бил съкрушен от волята на Диана, нейната висша власт на божество той трябвало да удостои, като принесе в жертва своята първородна дъщеря Ифигения. Бащата отстъпил пред дълга на царя.