Стоян Ц. Даскалов

За мене казват, че не съм обичал критиката. Не съм се вслушвал в нея. Но кой ли пък обича критиката! И коя ли критика не слушам аз? Неведнъж съм чувал между колеги: имаме ли въобще критика днеска? Принципна, задълбочена, която да те накара да правиш преоценка и изводи. Винаги изниква въпросът - кой е този, който е седнал да те съветва? Какво знае и откъде го знае - от живота ли, от книгите ли, от мълвата по кафенетата или от предубежденията на литературните островчета? Мнозина в разговори твърдят, макар че нямат смелостта да го заявят открито, че ние днеска нямаме такава критика, която да изследва обективно, да преценява справедливо нашата съвременна литература, та да оставим настрана онова, което някои са си внушили, че трябва да я водят и ръководят. Имената на неколцината утвърдени критици напоследък не се свързват много с творби на сегашни писатели. Като че ли се загубиха в своите проф и членкорски участъци. Достатъчно еда се отвори литературно списание или вестник, и ще се убедим, че с критика на съвременни творби се занимават най-посредствени любители, публицисти, журналисти и 9 не всякакви всезнаещи „исти". Те често утвърждават онова, което народът утвърждава или обратно - премълчават или отричат туй, което народът утвърждава. Неведнъж се е стигало до едно противоречие между критици и народ. Критиците се очертаха като книжници, откъснати от живота, вместо да вървят напред, те изостават от неговите конфликти и проблеми, измененията му изучават от вестниците и докладите. На теория признават, че трябва да познават живота и те - критиците, а не само писателите. Иначе как ще открият доколко вярно е отразен животът? А на практика се получава обратното. Те пишат за всичко - и което знаят, и което не знаят. Поставяйки се над творците, те правораздават, без стеснение и угризение по всички посоки. И с такова чувство на високомерие и славолю бие, че само да ги засегнеш, веднага излизат с дълги защити на своята чест. Ако наругаят някой писател и той рече да отговори, ще кажат: „Ето какъв е, липсва му чувство за скромност, сам говори за себе си. Цитира се. Вика на помощ героите си!" А като дойде ред до тях, те откриват цели дис кусии, превръщат страниците на списанията на бойни полета. Не били разбрани, не били цитирани точно мъдростите им, била извъртяна мисълта им, били унижени пред обществото. И се редят дълги и предълги самозащити, целта на които е да се самоизтъкват, да пошумят, та дано им се обърне повечко внимание. Така се родиха дискусии за еди-кой си и срещу еди кого си. Приканя се цялата наша писателска общественост да прави референдуми за Мульо или за Пульо, зер ако не вземем отношение по този въпрос, ще мрем. Излиза, че етиката е нужна само за писателите, но не за критиците. И щом като това е така, кой ще слуша такава критика?

Има много талантливи творци, но личности изключителни, характери силни, целеустре мени, многостранни и единни, непоколебими в своя жизнен и творчески път, са малко. Те съба рят всички прегради заради голямата идея, на която са се посветили, догонват далечни хоризонти, проникват в битието и небитието, осмислят видимото и извличат от него философски обобщения, утвърждават ценното и хубавото, просмукват от епохата най-главните тенденции и ги претворяват в единна стройна система, която става философски, идейно-художествен кате хизис за поколенията. Такива творчески фигури крият до последните си часове една сила и ед но обаяние, което кара дори противниците им да ги уважават. Те са родени да трасират пътища, да предричат бъдещето, да се борят и умират за своята правда. Те създават школи и свои после дователи, решават най-мъчните формули в науката и литературата. И ония, които са се опитвали да се изпречват в пътя им, да ги събарят, са отстъпвали победени, без да могат да създадат нещо свое и стават най-често глашатаи на чуждопоклонство и еклектизъм. Така лесно не се придобива ерудиция, мъдрост, самобитност. Трябва да им е дадена дарбата, трябва да е обогатена тя с най-великите идеи на времето, трябва силна воля, остър, проницателен ум, развълнувано сърце и много-много още качества, за да израсне един творец над ръста на другите и да се утвърди като направляваща личност в творческия път на нацията. Такава изключителна личност, с която нашият народ се гордее пред целия свят, беше Тодор Павлов. За него в една своя реч пред културните дейци др. Тодор Живков каза, че е колос в нашата литература. Тази оценка беше изградена в продължение на десетилетия и нашият първи секретар образно и точно изрази общото партийно и всенародно мнение. Животът и делото на Тодор Павлов са свързани в едно неразривно цяло, което представлява история на партийните борби, на партийната философия и литература през две епохи - преди освобождението от фашизма и капитализма и след освобождението на Девети септември, епохата на социализма. Тодор Павлов воюваше по всички направления, от неговия изключително наблюдателен поглед не можеше нищо да убегне. За неговото необхватно дело пишат философите не само от нашите социалистически страни. Неговото име еизвестно по целия свят като изтъкнат идеолог и философ. С неговите трудове се занимават и отрицателите му от капиталистическия философски фронт. Богатото му разнообразно творчество е един изключителен национален капи тал. И мисля, че не е пресилено, ако кажа, че той е проява на нашия национален гений, вселен в една неповторима личност. Нека това не прозвучи пресилено като укор към някои по-млади, които на времето не видяха дълбоките корени и необозримите разклонения на един великан. Ние не сме вдигали изкуствен шум около името му. То самото се е вкоренявало в нашата лите ратурна общественост, бурите не можаха да го прекършат и отскубнат от душата на народа, напротив, в борбата то се подмладяваше и възвисяваше и привличаше погледите на всички учени, философи, писатели, художници, артисти, музиканти, докато стана бащинско крило на млади и стари. Аз нямам намерение да говоря за философа Тодор Павлов, но ще разкажа Някои спомени за него като наш другар, писател и критик,