Незаменим събеседник (Николай Лилиев)

Какво са спомените ни? Отломки от миналото, разпилени, объркани... Ровиш, избираш и все чувствуваш, че стъпваш в развалини. Оцелялото се смесва с разрушеното, ценното - с незначителното. Започнеш да разказваш, да пишеш, увличаш се.... И накрая - с някаква подкопаваща ирония - ти виждаш, че си укрепявал не изречения, не живи представи и обстоятелства, а нещо като разбита музейна съдина. Онова, което времето е отчекнало оттам, което липсва, се заменя често с нов глинен пласт, за да се види как е изглеждало цялото. Защо непременно цялото? Отломката е също истина... Единствената ни връзка с изгубеното сте само вие, глухи, несвързани спомени, необезличени от времето, неподправени от сляпа симпатия. Откъде да започна? Зная, че Николай Лилиев не обичаше да се разнищва животът на постите, да се правят „разкопки" в тяхното вкаменено минало... За нас - казваше той - по-важно е онова, което те са съз дали, тяхната поезия..." Какво ми остава в такъв случай? Има епизоди, има случайно казани думи, оценки, мнения, които са като живи въглени в пелта. Ще ги оставим ли да изтлеят заедно с нас? Какво ще кажем ние на младите сърца?" пеЕто въпрос - един от най-значителните може би в нашата нова културна история, въпрос, който поетът си беше задал твърде рано, обладан от необорими съмнения. Отминала бе Първата световна война. Разрушенията, нечуваните кръвопролития, милионите човешки жертви не бяха още забравени. Животът се надигаше от пепелищата, обезверен, колеблив и несигурен... Октомврийската революция вдъхваше скрити надежди, но и те се задъхваха в разстре лите, в кръвта и пламъците на събитията, които се бяха развихрили у нас през 1923 г. - в нача лото на есента. За на не знам какви нас - младите - това бяха години на неясно очакване, години на учение, блянове и упование въпреки оскъдицата, въпреки пречките, които срещахме по пътя си. Запознах се с Николай Лилиев още като студент. Учех живопис, а четях непрекъснато поезия. Освен това не бяха редки случаите, когато вместо към палитрата аз посягах - кой знае защо - към цигулката си. Опасен кръстопът, който най-често не води за никъде. Оттогава до последните дни на поета аз съм се срещал много пъти с него. Разговаряли сме, чели сме стихове заедно, писали сме си писма... Още го виждам така ясно, както в часовете на срещите ни. Едър, изправен, той вървеше бавно, загледан далече някъде пред себе си. Онова, което се нала гаше в неговото масивно лице, беше хубавото му верленовско" чело, което светеше от чистота и някаква неугасима младост. Като че ли зад прозирната му кожа се отгатваше винаги нещо недосе гаемо и непорочно, някаква плаха, самотна мисъл, която той не смееше да сподели с никого, Езикът му, когато той запитваше или отговаряше, беше винаги точен, безупречен... Лилиев изговаряше някак преднамерено думите почти така, както се пишат, ако това, разбира се, не затруд няваше произношението им, ако не затъмняваше тяхното благозвучие.