Великсин и Адел Омер дьо Ел

Има литературни произведения, отдавна известни, но незначителни и безинтересни като безименни гробове, пръснати из необятното поле на нашето литературно минало. Те нямат място в пантеона на българската литература, към тях не се връщаме, за да ги препрочитаме или анализираме, не ги преиздаваме в събрани съчинения и антологии. Отвреме-навреме само някой литературен историк си спомня за тях, за да ги спомене в свое изследване, което малци ната негови колеги ще прочетат. Но понякога, приближим ли се към тези произведения, опитаме ли се да навлезем в атмосферата на времето, когато са били създадени, да видим живите хора, с които са били свързани, те като че ли се преобразяват, придобиват значение, хвърлят нова светлина върху познати имена и събития или ни връщат към отдавна забравени личности. Вся ка една от тези творби има своя история, свой малък свят. И ако успеем да проникнем в този свят, ако съумеем да го разберем, тя се превръща в малко прозорче с изглед към широкия простор на литературната действителност. В крайна сметка нашата представа за литературния живот се конкретизира, познанията ни за миналото на българската литература се обогатяват. А нужно ли е да повтаряме всеизвестната истина, че миналото на една литература е органически свър зано с нейното настояще, че настоящето постоянно се превръща в минало? Тук ще стане дума за едно от произведенията на малко познатия, почти забравен днес поет от 60-те и 70-те години на миналия век Димитър Великсин, по-точно - за един от неговите сонети, публикуван във в. „Народност", г. 11, бр. 17 от 16 март 1869 г. под наслов „Сонет за гос пожа Адела Хомер дьо Хел, отлична француска поеткиня". Тази творба привлича днес внима нието преди всичко със загадъчното си посвещение. Остаряла по форма, тя, разбира се, не до косва естетическите сетива на съвременния читател. И ако все пак в нея има някаква красота, това е студената красота на старинен романс. Впрочем, преди да се обърнем към самата творба, би трябвало да кажем няколко думи за нейния автор. Роден около 1840 г. в Браила в семейстото на българи преселници от Сливен, Драгой Великов (истинското име на поета) получава образование в родния си град, където учи първо в румънско, а след това в гръцко училище. След като през 1861 г. завършва Браилската Мъжка гимназия, младият човек прави постъпки да продължи образованието си в Прага. Това обаче не му се удава и той е принуден да остане в Румъния. Тъкмо през този период започва усилено да се занимава с литературна и публицистична дейност - първоначално на румънски език с подпис D. Vellisson, a след това и на български с псевдонима Д. Великсин. През 1864 г. той става сътрудник на Г. С. Раковски в издаването на в. „Бъдущност“, който излиза едновре менно на български и румънски език, а през втората половина на 60-те години редица негови стихотворения и статии се появяват в българските емигрантски издания „Общ труд", "Дунав ска зора“ и „Народност" (част от материалите във в. „Народност" са на български, други румънски и френски език). През 1869 г. Великсин заминава за Париж, където слуша лекции по литература в Колеж дьо Франс и в Сорбоната. Само след една година обаче той се завръща Румъния и остава тук до Освободителната руско-турска война. През 70-те години Великсин про дължава да печата стихотворения на български, румънски и френски език, но след това посте на B пенно се отчуждава от поезията.