Поезията е неуморно сражение за човека

Преди да се изяви като поет, Георги Джагаров вече е познал суровата поезия на живота; преди да достигне творческа зрелост, той е съзрял като човек и гражданин. Трудно можем да си представим как би се развила литературната му съдба без връзката с борбата, без преживяното в затвора, без неговата героично-романтична и тревожна младост. Това е времето, когато се формират самите основи на неговото световъзприемане, устройството на ума, на душата, на волята. Това са първите и най-важни страници от мъжката му биография, когато усеща завинаги своята свързаност със съдбата на народа и на епохата. Дългът на воин определя линията на неговото дълбоко вътрешно поведение, на онова поведение, което според Михаил Пришвин „се състои в стремежа на човека към безсмъртие" и от което се ражда истинското изкуство. Първата стихосбирка на Джагаров „Моите песни" (1954) продължава най-плодотворните търсения в българската революционна лирика и в същото време ги развива и обогатява. Това са стихове, които принадлежат към традиции, идващи от Ботев, от Вапцаров; тяхната близост е в отношението към дълга, в полюсното разделение на чувствата, но по интонация и ритъм това са стихове, издаващи присъствието на друг поет - самобитен, своеобразно витален, с чувствителност от друго време, със свое изстрадано знание за живота, за героичното и трагичното. Обръщането на поета към антифашистката тема се определя от стремежа да разкаже онова, което още гори в душата му, да изрази огромния напор от мисли и чувства, натрупан през времето на борбата. Паметта за миналото живсе като дълг пред загиналите другари и като отговорност пред съвременността, на която е нужен пример за мъжество, за гражданска доблест и хуманизъм. Автобиографичната основа, върху която израстват творбите, придобива особе на стойност, защото чрез личния си опит поетът осветлява големите философски проблеми живот- смърт безсмъртие, добро и зло, любов и омраза. Мащабността на поетическата мисъл, изразена чрез страстна убеденост и доверителна сърдечна интонация, още тогава прави впечатление на литературната критика.