Възникването на едно стихотворение

Дами и господа, не ще ви кажа нищо ново. Да се говори за поезия означава винаги да се говори за нещо много старо. Това вкаменено от старост нещо не позволява да бъде надминато и превъзмогнато и така ни отнема възможността за изненади и репризи. Любопитството, с ко ето постоянно се обгражда това старо нещо, е трудно обяснимо. Кой предоставя на това лю бопитство правото да задава въпроси и как тъй някой пък си присвоява правото да им отговаря? Ако се вдълбочим вв първопричината на тези въпроси, ще открием, че тя най-често е неяс на. Сред хората владее известно благоразположение към поезията, което има единствена цел да замаскира и надвие трайната досада и скритата неприязън. Който приказва за поезия и който слуша подобни речи, във всеки случай вече бяга от нея. Онова старо, твърдо като камък не що, което наричаме поезия, се понася трудно. Ала кой би си го признал? Обществото си е създа ло институции, чрез които да притъпи непоносимата му поезия, да я направи съизмерима със съществуващия порядък и по този начин да я обезвреди. Значителна част от т. нар. „секундарна литература" служи на тази цел. Разсъжденията върху поезията са далеч по-популярни от самата поезия. Цяла индустрия преживява от идеологическите остатъци на онова, което някога прие махме за образование; вторичното, обяснителното е за нея винаги по-удобно от първичното; коментарът достига по-висок тираж от самата творба; познаването на интерпретациите измест ва и заменя познаването на онова, което се интерпретира. Ако говорим за едно стихотворение, вместо за поезията изобщо, ние съвсем не се изба вяме от съмнителността на всички помощни разсъждения, но все пак я включваме в сметката, съобразяваме се с нея, признаваме я. Самата поезия, вкаменена и твърда от старост, никога не е актуална. Ала не и стихотворението! Крехко, извънредно неустойчиво, изненадващо или пък незначително - няма по-тленно нещо на този свят. Всеки ден може да се окаже за него после ден. Само в своята новост, в своя status nascendi то съществува несъмнено; за неговото бъдеще, за шансовете му да заживее не може да се каже нищо сигурно. Ето защо предлагам да насочите любопитството си не към „поезията", не дори към „стихотворението", а към възникването на едно стихотворение. Да се пише върху възникването на едно стихотворение и да се напише стихотворение безспорно са две твърде различни неща; дотолкова различни, че дори бихме могли да се запи таме дали едното не изключва другото. Има разлика между това, как се създава едно нещо и какво представлява то - тази разлика е особено крещяща, когато става дума за някое стихот ворение. Едно явление съвсем не се обяснява, като се опише неговият генезис. Това би било ис торическа заблуда. Мога да си представя слушател, който е направил по-далечни изводи от те зи разсъждения и си казва: „Как възниква едно стихотворение, мен, читателя, изобщо не ме интересува; и то толкова по-малко, колкото по-хубаво е стихотворението. Творбата, която чета, ехубава именно с това, че е превъзмогнала своето възникване, освободила се е от яйчната си черупка.